Огнена светлина

— Какво прави тя тук? — прошепвам аз.

— Дошла е да се позабавлява. Като всички останали.

Да, тя се държи като всяко нормално момиче, казвам си аз. Което си навлича проблеми. Само дето не е можела да избере по-лоша компания.

Отново се питам какви ги е вършила през изминалата седмица. Дали е учила със Зендър през вечерите, когато я нямаше? Призлява ми при мисълта, че е била в дома му, без съмнение близо до същата стая на ужасите като тази в къщата на Уил.

Оглеждам групата, която се изкачва с нас и разпознавам неколцина от по-големите братовчеди на Уил. Други изобщо не съм виждала. Лицата им са като изсечени, очите — порочни и бездушни в нощта. Тъмни и неподвижни като черния космос. Когато стигаме върха, Уил кимва безмълвно на неколцина от тях, държейки ме близо до себе си, почти зад гърба си.

Кожата ми потръпва, мускулите ми са напрегнати, по горещия ми гръб като че ли пробягват мравчици — приготвям се за полет. Или за бягство.

Уил стрелва поглед в различни посоки. Неспокоен и бдителен като истински хищник.

Освобождавам ръката си от пръстите му и се спирам пред него. Сърцето ми забавя ударите си, докато търся очите му.

— Това да не е… — Оглеждам се наоколо, забелязвайки, че повечето от младежите тук са двайсет-трийсет годишни. Зендър, прегърнал Тамра с една ръка, ги поздравява сърдечно, потупвайки ги по гърба. Снишавам глас и се навеждам към Уил: — Това да не е някакво сборище на ловци?

Очите му проблясват и прочитам в тях чувство на вина. Той кимва само веднъж, но аз съм получила своя отговор.

Толкова много вълци. И аз влязох право в леговището им. Разхождаме се по платото на Голямата скала, която представлява плавен скалист хребет, надвиснал над единия край на Чапарал. Взирам се надолу в града, сгушен дълбоко в пустинята. Гледката е красива.

Минава час, но ми се струва, че е изминала цяла вечност. В този момент трябваше да съм на среща, в ресторант, някъде долу в осветения град. Вместо това съм сред хора, повечето от които са ловци на дракита. Фенерите образуват малък, неравен кръг, в средата на който е поставена стереоуредба, огласяща нощта с монотонен ритъм.

Радвам се, че е тъмно. Радвам се, че никой не може да види блещукането на кожата ми, пулсиращата кехлибарена светлина на тялото ми, докато то се подготвя за бягство. И ако можех, наистина бих избягала…, но не и без Тамра.

— Можем да си тръгнем, когато пожелаеш — казва Уил до мен. Той държи ръката ми, палецът му се приплъзва по своеволната ми кожа и аз знам, че е забелязал промяната, която е настъпила у мен.

Следвам плавно падащата червеникава коса на Тамра, когато тя пристъпва към кега с бира. Мислено се питам как са домъкнали кег с бира, чак тук горе.

— Дай ми минутка.