Скрутатор [bg]

— Всичко е наред — каза той. — Отправи се право към възловата точка. И не маневрирай рязко, за да не скъсаш проводниците.

Занаятчията леко отмести ръчката. Конструктът послушно пое напред и леко се разклати, когато въжетата между него и първата прикачена машина се изпънаха. Слаба и тъпа болка прободе темето на Тиан. Тя започна да масажира мястото и вложи още енергия.

Скоро и шестте конструкта се влачеха подире ѝ. От този момент самата работа не беше трудна, но бе изтощителна. Тя се отправи на юг. Конструктът се движеше с хода на ускорена крачка. Из диплите на равнината не се виждаха никакви животни — местната фауна бе унищожена, за да послужи за изхранване на огромната армия.

— Заобиколи и спри — извика Витис след няколко часа. Конструктите зад него сигнализираха. — Вече виждат полето.

Намираха се в кръгла долина, обградена от пръстен ниски хълмове. Бял кварцит проблясваше по склоновете им. Сухото корито на ручей, обсипано с камъчета, се виеше по дъното. Обграждаха го дървета със синкави увиснали листа и лилави плодове, приличащи на едри бобчета.

— Ще устроим лагер тук и ще разкопаем потока. Плитко под земята ще има вода.

Витис даде нареждания на хората си. Аахимите се разтичаха и започнаха да разкачат конструктите. От машините скочиха около стотина войници. Кабелите бяха натоварени в конструкта на Тиан. Останалите машини се раздвижиха сами, вече способни, и се подредиха в защитен кръг около територията на лагера.

— Поеми обратно към снизортския лагер, Тиан — усмихна се Витис — нещо, което тя бе смятала за невъзможно. — Колкото се може по-бързо.

Той слезе от бойната кула и застана на известно разстояние от занаятчията.

Тиан се вгледа в суровия му профил и — въпреки начина, по който той се бе отнесъл с нея — изпита известно съчувствие. Витис бе изгубил всичко. Тя не можеше изцяло да разбере загубата му, но можеше да я почувства. И това ѝ напомни за нещо, което я тормозеше отдавна. Занаятчията дори отвори уста, за да засегне въпроса, но размисли и замълча. Страхуваше се, че той отново ще обвини нея.

И все пак не би било правилно да запази мълчание. По средата на пътя тя се размърда неловко и изтърси:

— Чух ги.

— Какво? — Витис се изтръгна от мислите си.

— В Тиртракс, когато дверта се отвори…

Той рязко се извъртя и се втренчи в нея.

— Да?

— Чух многогласен вик на агония.

Предводителят обгърна лицето ѝ с пръсти и се втренчи в очите ѝ.

— Какво е било това?

— Те бяха изгубени — тихо каза тя, припомнила си тогавашния ужас. — Изгубени в празнотата. Беше ужасно.

— Чула си — промълви Витис. — Кланът ми…

Той започна да ридае, но обърса сълзите си.

— Преди да сторя каквото и да било, ще почета мъртвите си. Ще ги открия и ще донеса телата им, без значение къде трябва да ида или какво ще ми струва това. — Витис отново скочи назад.