Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Лисбет продължаваше да държи стика. Халил Кази стоеше до кожения диван зад нея, в спортните си дрехи и червени маратонки, с мигащи очи и отворена уста. Още беше тийнейджър, жилав и тънък като клечка. Пог​ ледът му беше ужасѐн. Едва ли представляваше заплаха. Но можеше да избяга и да си изгуби ума. Аника ѝ беше казала, че е суициден. Лисбет хвърли едно око на часовника си, без да изпуска вратата от поглед.

Беше четири и двайсет. Провери пощата си. Нито Бублански, нито Фара Шариф бяха отговорили. Аника пишеше: Отлично, изглежда обещаващо. Веднага се прибирай!

Халил дишаше тежко и тя се обърна към него. Той като че ли искаше да каже нещо.

– Това си ти, нали? – промълви той.

– Коя?

– Тази от вестниците.

Тя кимна.

– С теб трябва да изгледаме едно друго клипче. Не е толкова вълнуващо, става дума най-вече за движение на ръце.

Тя остави стика на мястото му, взе чантата с лаптопа от бюрото и каза на Халил да седне на дивана. Той беше пребледнял, а краката му сякаш всеки момент можеха да се огънат. Но се подчини и седна.

Тя му разказа, накратко и по същество, за разпознаването на движения, за дълбоките невронни мрежи, за джогинга му преди малко и за записа от видеокамерите в метрото. Веднага видя, че младежът я разбра. Тялото му се вдърви и той смотолеви нещо неразбираемо. Лисбет седна до него, показа му файловете и продължи да обяснява. Но той, изглежда, вече не възприемаше нищо от казаното, ами се взираше с празен поглед в екрана. Телефонът му звънна и той се обърна към нея.

– Вдигни – каза му тя.

Халил взе мобилния си и по скованото благоговение в гласа му веднага си пролича, че се обажда някой, към когото Халил изпитва дълбоко уважение. Беше неговият имам, който се намираше наблизо – явно благодарение на Аника. Имамът питаше дали може да се качи. Лисбет сметна, че може да е за добро, и кимна. Изповедите бяха по неговата част, пък и Аника ѝ беше казала хубави неща за него.

Не след дълго на вратата се почука. Висок, изискан господин, около петдесетгодишен, с малки очи, дълга брада и червен тюрбан на главата влезе в апартамента. Кимна на Лисбет, след което се обърна към Халил с меланхолична усмивка.

– Здравей, момчето ми – каза той. – Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш?

Думите му бяха натежали от тъга и за миг всички замълчаха. Лисбет внезапно се почувства не на място и не знаеше какво да направи. Накрая се изправи.

– Не мисля, че тук е безопасно – каза тя. – Бих ви предложила да излезете или да отидете в джамията.

Остави ги сами, без да се сбогува, и потъна в мрачното стълбище с компютъра си.