Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Изведнъж обаче Лео спря насред мелодията, на фа диез. Но не се чуха стъпки, нито друго движение. Лео явно беше застинал. Дан стори същото и зачака. Какво ставаше? Чу тежко дишане някъде вътре и отново подхвана нишката, само че в малко по-бърз, нов вариант, добавяйки нещо от себе си. Столчето за пиано се плъзна по пода и той чу стъпки, които се приближаваха към вратата. Стоеше с китарата в ръка и се чувстваше като просяк, като уличен музикант, който е влязъл в някой скъп салон и се надява, че ще го приемат. Но, естествено... изпитваше още много неща. Изгаряше от надежда и копнеж. Затвори очи и чу как ръцете на Лео свалят непохватно веригата на вратата.

Вратата се отвори и Лео го погледна. Първоначално като че не разбра какво вижда. После челюстта му увис​ на. Изглеждаше изплашен и шокиран.

– Кой си ти?

Това бяха първите му думи, а как можеше да отговори Дан? Какво да каже?

– Казвам се... – той замълча за миг, преди да продължи. – ...Дан Броуди. Аз съм джаз китарист. Мисля, че съм твоят брат близнак.

Лео не отговори. Изглеждаше, сякаш му иде да падне на колене. Лицето му беше бяло.

– Аз...

Това бе всичко, което успя да каже. Дан също нямаше сили да говори. Сърцето му биеше силно, а думите засядаха в гърлото му, но и той пробва с едно „аз“.

– Аз...

– Какво?

Лео звучеше отчаяно и едва успяваше да контролира гласа си. Дан устоя на импулса да побегне и вместо това каза:

– Когато те чух да свириш на рояла.

– Да?

– Помислих си, че през целия си живот съм се чувствал като половин човек. Сякаш нещо ми липсва, и сега най-накрая...