Тайната порта [bg]

Първите няколко пъти, когато Силия беше виждала всички жени заедно по този начин, бе дотолкова зашеметена от спектакъла, че не можеше да прави нищо друго, освен да седи и да зяпа. А сега този парад й бе почти безразличен. Дали някой я наблюдаваше, някой, когото не очакваше? Огледа бавно тълпата. Македонката от банята, нейната помощничка — грузинката, голямата няма господарка на прическата, чието лице беше колкото широко, толкова и дълго, с огромните зъби, които проблясваха като бели надгробни камъни… В залата настъпи раздвижване, когато евнусите донесоха Хасан ага — главния черен евнух — на носилката му. Когато зърна отново гигантската планина от черна плът, останала непокътната от преживяното, Силия усети как сърцето й претупва. Как изобщо Ханза се бе сдобила с ключа, който сега висеше тайно на нейния врат? Силия беше твърде уплашена, за да пита, а сега го усещаше като горещ червен въглен, прогарящ кожата й.

Когато Гюлбахар сложи ръка на рамото й, Силия подскочи като ударена.

— Мислиш ли, че тя ще дойде? — прошепна в ухото й.

— Коя? — погледна я неразбиращо Силия.

— Гюлай, разбира се.

Гюлбахар посочи към позлатения балдахин в далечния край на залата. Под балдахина стоеше тронът, на който сядаше султанът, когато решеше да дойде. В подножието на трона бе поставена малка възглавничка — почетното място на хасеки султан.

— Защо да не дойде? — попита Силия.

— Казват, че е била изместена от Ханза — отбеляза Гюлбахар и изгледа изпитателно Силия.

— Какво? — възкликна ужасена Силия. — Толкова скоро?

— Той я извикал отново, ако не знаеш. Този следобед.

— Разбирам — кимна Силия и се огледа, но не виждаше никъде Ханза. — И къде е тогава тя?

Но преди да успеят да си кажат каквото и да било повече, големите врати откъм страната на султанските покои се отвориха и в залата се възцари напрегната тишина. Ескортирана от Сюлейман ага и други трима евнуси, се появи Гюлай хасеки.

Беше облечена в рокля от синьо кадифе със сребърни кръгове, под която имаше туника и шалвари от златоткан плат. А върху шапчицата й, горната част на роклята й и дори на шлейфа й имаше толкова брилянти, колкото Силия не беше виждала през целия си живот. Хасеки премина съвсем бавно през прага, прекоси цялата зала и се насочи към мястото си под златния балдахин. Обърна се, огледа всички жени, а след това внимателно приседна на възглавничката в подножието на трона на султана.

След една шумна, колективна въздишка на облекчение жените отново възобновиха разговорите си. Силия огледа жените и после насочи погледа си към Гюлай. Но дори и да я бе различила сред тълпата, хасеки не даде никакъв знак.

Да, хасеки султан беше права — предположения, слухове, клюки. „Живеем с тях, защото нямаме нищо друго“ — каза си Силия. Преди атмосферата в Голямата зала беше като преди започването на пиеса, както в театър „Завесата“ или новия театър „Розата“ в Лондон, където баща й я бе водил понякога. Но сега — Силия потрепери, оглеждайки бляскавия манекен, който стоеше далечен и неподвижен под златния балдахин на султана — сега това бе заприличало по-скоро на залагане на капани за мечки, отколкото на пиеса.