Мираж [bg]

Бях избрала нея.

— Марам! — дръпна ме настоятелно Надин, за да продължим към стълбите, но аз не помръднах.

Стражата принуди момчето да падне на колене и осъзнах какво се готвят да направят. Ръцете му бяха извити зад гърба, лицето — мрачно и непримиримо, докато се взираше в земята. Един стражник извади оръжието си и се прицели в тила му. Знаех, че ще се случи така, бях го направила въпреки това и все пак усещах как в ушите ми вият оглушителни предупредителни сирени, по-силни от изстрелите, които продължаваха да отекват наоколо. Извих се и се освободих от ръката на Надин, без да мисля. Сърцето ми биеше така, че усещах как ударите му вибрират във всяка вена, когато скочих между момчето и стражника.

Знаех, че никой не вижда мен, която и да бях сега — виждаха Марам. И не можеха да я наранят. Бяха я провъзгласили за наследница на империята, за бъдеща кралица. Всички бяха станали свидетели, бяха коленичили пред нея.

— Ваше… Ваше Височество! — заекна стражникът. — Какво правите?

— Не можете да го убиете.

— Но, Ваше Височество…

— Да предизвикате въстание ли искате?

Гласът ми не трепна и някак успях да вложа най-силната част от Марам в поведението си. Надменна и властна, с високо вирната брадичка и хладнокръвно спокойствие. Твърде добре си спомнях цената на намесата в делата на ватийците. Но днес аз бях една от тях. Аз властвах над тях.

— Той е просто едно момче. Помислете какво ще се случи, ако го убиете сега.

Мъжът се поколеба, но за мое облекчение прибра оръжието и направи знак на двама други стражници.

— Отведете го — каза той в мига, в който Надин ме стисна за лакътя и ме повлече далеч от сцената.

Последното нещо, което видях, беше бъдещият трон на Марам — раздробен на парчета, а някогашната му красива форма, вече обезобразена от дупки, сякаш свидетелстваше за всичко, което се бе случило тук. А стражите влачеха момчето към една затворническа кола.