Мираж [bg]

— Не можеш да кажеш нищо, което да оправи нещата — каза тя. — Нищо. Доказа, че си същата като всички останали около мен.

Трепнах при тези думи. В началото се бях присъединила към заговора срещу нея със съзнанието, че всеки мой успех — всеки успех, който бунтът постигнеше — означаваше крах за нея. Целта ни от самото начало беше да я лишим от наследството й, да победим ватийците, да ги изгоним от планетарната ни система. Имаше ли значение, че мнението ми се е променило — макар и само относно Марам? Че наистина ме беше грижа за нея, че я виждах като моя сестра? Че бях рискувала живота си заради нейния? Би ли имало значение каквото и да било от това за нея? Трябваше да има. Нали?

Протегнах ръка към нея, но тя трепна точно както аз преди малко.

— Каквото и да мислите сега — казах накрая, — бях искрена.

— Усойниците никога не са искрени — изплю жлъчно Марам.

Обзе ме тревога и пристъпих назад — почти съвършено нейно копие, стиснала с юмруци полата си.

— Моля ви, Марам — опитах аз пак. — Заех мястото ви и рискувах живота си заради вас. Разбирате това.

Вгледах се в нея, докато тя обмисляше думите ми. Знаеше, че съм права — каквото и друго да мислеше за мен, каквото и да беше предшествало днешното събитие, аз я бях защитила така, както би го направила една сестра. Бях нейна приятелка и знаех, че и тя иска да бъде така. Не искаше нещата да се връщат в предишното си русло повече от мен и ако само успеех някак да я накарам да проумее, че…

— Казах ви да не разговаряте с нея в отсъствието на стражите, Ваше Височество — нахлу изведнъж Надин в градината. Положи бледата си украсена с пръстени длан на рамото на Марам и продължи: — Тя спаси един бунтовник, нает да ви убие. Андаланците, и особено тази, са двулични до дъното на душата си. Какво щеше да стане, ако ви беше нападнала?

Знаех, че заради изтощението и спотаения ужас ръката й на рамото на Марам ми изглеждаше заплашително, сякаш всеки момент можеше да я стисне за гърлото. Принцесата вдигна поглед към икономката, отворила широко очи, почти умолително.

„Моля те — помислих си, — виж коя от нас е усойницата в действителност.“ Колебанието й се разсея постепенно, ужасеният й поглед изчезна, страхът и изненадата бяха заставени да потънат под повърхността. Усмивката на Надин се разшири леко, стана съвсем малко по-остра и опасна. Наблюдавах как Марам бавно издига прегради около сърцето си, докато лицето й не придоби безстрастно, каменно изражение. Когато ме погледна, момичето, което бях опознала и обикнала, вече беше изчезнало. На нейно място се беше върнала наследницата на империята, с която се бях запознала преди месеци — самотна, озлобена и изпълнена с гняв.

— Тя се е държала по начин, който аз никога не бих допуснала — каза Марам, без да ме поглежда.

Затаих дъх, уплашена как ще продължи. До този момент Надин знаеше само онова, което беше видяла на коронацията. Щеше ли Марам да й разкрие и останалото? Щеше ли да й каже, че съм бунтовничка?