Мираж [bg]

— За какво? — попитах.

— За рода Салих — отвърна тя и продължи да си играе с медальона на шията й. Майчиният й медальон.

— Това сигурно ще ви изуми, Ваше Височество, но не, не бяхте права.

Тя се засмя.

— О, не думай!

— Някои от тях се боят от вас — онези, които са около вашата възраст. Но по-старите… Всички те скърбят за вас.

— Не знаех, че съм починала — вдигна вежда тя.

— Вие… — започнах аз, но млъкнах.

Твърде често забравях, че има граници, които не бива да прекрачвам. Твърде често допусках заблудата, че Марам и аз сме равни.

— Обожавам, когато изведнъж осъзнаеш, че си на път да кажеш нещо невероятно безочливо — провлачи тя. — Малцина притежават това умение. Продължи, моля те.

— Вие приличате на майка си. Мисля, че им е мъчно, задето не ги цените. Семейството е важно — особено за род, който е на път да изчезне.

Тя дори не погледна към мен.

— Добре щеше да бъде, ако се бяха досетили за това, преди да се бяха опитали да се домогнат до властта ми, когато бях дете.

Въпреки резкия й тон пръстите й се бяха вкопчили в медальона така, че кокалчетата бяха побелели. Искаше ми се да й кажа, че никой не я смята за отговорна за окупацията, Чистката или която и да било от злините, сторени от баща й. Никой не виждаше Матис, когато погледнеше към нея — докато тя не започнеше да му подражава. Но нямаше начин да го направя, нямаше как да я уверя. И най-важното от всичко — тя най-вероятно нямаше да се вслуша в думите на едно селско момиче от някоя си там луна. Било то и нейна двойничка. Марам ме наблюдаваше с любопитство и известно объркване.

— Караш ме да си мисля, че бих се радвала, ако имах близначка — каза тя и върза косата си назад. — Истинска сестра, приятелка, а не съперничка.

Улових се, че се усмихвам леко при тези думи.

— По-добре щеше да ви се отрази една по-голяма сестра, струва ми се.

Тя вдигна вежда.

— Защо смяташ така?

— По-големите братя и сестри защитават по-малките. Или поне добрите такива.

Очаквах да изсумти пренебрежително, но тя само замислено се втренчи в отражението ни в огледалото.

— Може би — промълви след малко.

После извади напред медальона, стисна го в ръка и продължи:

— Понякога… Понякога си спомням майка ми. Знам, че хората си мислят, че… Е, не съм сигурна какво точно си мислят. Но аз я обичах и когато умря… Така и не й простих за това. Понякога ми се струва, че… — Марам затвори очи. — Понякога ми се струва, че тя също не би ми простила за онова, което направих. За онова, на което станах свидетел.

Отвори очи и разтърси глава, сякаш да се разсъни, и допълни:

— Не знам защо ти споделям това.

Отправих й слаба усмивка.