Похищението [bg]

— Седни — нарежда й.

Тя се подчинява и с мъка опитва да се надигне.

— Сега ме чуй. Пет пари не давам дали ще умреш. Обаче за мен е опасно да вдигаш шум. Изпий това, иначе ще те убия. Ще заспиш.

Тя взема хапчето от него. Поне не е пак инжекция. Колебае се дали да не се престори, че го изпива, но след като й подава шише с вода, Карим първо я наблюдава, докато отпива, после насила отваря челюстта й и оглежда устата й отвътре. Излиза и заключва вратата. Минутите се нижат и тя отново изпада в безсъзнание.

Когато най-сетне се свестява, се чувства изтощена и дезориентирана. Няма ток и светлината навън почти е изчезнала. Обаче в сумрака различава тежка картечница с лента от патрони върху черен триножник, която са домъкнали в стаята и са поставили до прозореца. Главата й пулсира — съчетание от обезводняването и от последиците от удара. Болката в слепоочието й е остра и когато раздвижва челюст, неволно надава вик — само дано черепът й не е пукнат. Поглежда към ъгъла и се оказва, че не е сама. Абу Мустафа я наблюдава как постепенно се свестява, а бялото на очите му изглежда като две сияйни орбити. Той прекосява стаята към нея почти безшумно.

— Добре ли си? — пита тихо.

— Какво те интересува, по дяволите? — Тя усеща как ръцете й се свиват спазматично. — Не можеш ли поне да ми развържеш ръцете? Тези пластмасови белезници са много стегнати, прекъсват кръвообращението ми. И да ми дадеш малко вода?

— Съжалявам. Наистина съжалявам за случилото се — прошепва той. — Трябва да знаеш какво мисля. Признай, че не съм варварин. Акил е звяр и ме отвращава. — Той се смръщва, помага й да седне, развива капачката на шише с вода и го поднася към устните й. Тя отпива жадно. Той й подава ръка и тя залитайки отива да седне на канапето. — Съжалявам, но не мога да те развържа. Карим ще се върне. Акил е отвън. Но, Морган, моля те, трябва да поговорим. Нямаме много време.