Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Не забравяйте, че съм психотерапевт. Алисия се нуждаеше от помощ и само аз знаех как да й помогна.
Бях нервен, тя можеше да ме познае, въпреки че носех маска и си преправях гласа. Но Алисия, изглежда, не ме позна, и можех да играя нова роля в живота й. И после, онази вечер в Кеймбридж, най-после разбрах какво съм пресъздал несъзнателно; отдавна забравената мина, върху която бях стъпил. Гейбриъл беше вторият човек, който бе осъдил на смърт Алисия. Тя не е могла да понесе натрупващото се напрежение от първата травма и затова е взела пушката и е отмъстила — но не на баща си, а на съпруга си. Както подозирах, убийството се коренеше в по-стари и дълбоки причини, отколкото в моите действия.
Но когато тя ме излъга как е умрял Гейбриъл, стана очевидно, че Алисия ме е познала и ме подлага на изпитание. Бях принуден да пристъпя към действие и да запуша завинаги устата й. Направих така, че Кристиан да поеме вината. Реших, че така е справедливо.
Не изпитах угризения, че го набеждавам. Кристиан не е оправдал надеждите на Алисия, когато тя най-много се е нуждаела от него. Той заслужаваше да бъде наказан.
Да накарам Алисия да млъкне, не беше много лесно. Инжектирах й морфин. Това беше най-трудното нещо, което съм правил. Може би е по-добре, че тя не умря, а заспа, защото така ще мога да я посещавам всеки ден, да седя до леглото й и да държа ръката й. Не я бях изгубил.
— Приключихме ли? — попита Индира и прекъсна мислите ми.
— Така мисля.
— Добре. Трябва да тръгвам. Имам пациентка в дванайсет.
— Върви.
— Ще се видим ли на обяд, Тео?
— Да.
Индира стисна рамото ми и излезе.
Погледнах часовника си. Реших да си тръгна рано и да си отида у дома. Чувствах се изтощен. Приготвих се да угася лампата и да изляза, когато ми хрумна нещо и почувствах, че тялото ми се вцепени.
Дневникът. Къде беше дневникът?
Очите ми се стрелнаха из стаята и обходиха опакованите и подредени кашони. Бяхме прегледали всичко. Бях огледал и проверил всяка лична вещ на Алисия.
И дневникът не беше там.
Как можах да съм толкова небрежен? Индира с проклетото й безкрайно безсмислено бръщолевене ме беше разсеяла и загубих концентрация.
Къде е дневникът? Трябваше да е тук. Без него няма много доказателства, за да осъдят Кристиан. Трябваше да го намеря.
Претърсих стаята. Чувствах, че обезумявам. Преобърнах кашоните и изсипах съдържанието им на пода. Прерових разпилените неща, но дневникът го нямаше. Разкъсах дрехите на Алисия, но не открих нищо. Отворих художественото портфолио и изтръсках скиците на пода, но дневникът не беше сред тях. След това проверих шкафчетата, издърпах чекмеджетата, видях, че са празни и ги захвърлих настрана.
Но дневникът не беше там.
3.
В приемната ме чакаше Джулиан Макмахън от фонда. Той беше едър на ръст, с къдрава рижа коса и обичаше изрази като „между нас казано“, „в крайна сметка“ и „най-важното е, че“, които често употребяваше в разговор, понякога в едно изречение. Макмахън беше по същество добър човек — дружелюбното лице на фонда. Той искаше да говори с мен, преди да си тръгна за вкъщи.
— Току-що бях при Диомед — каза Джулиан. — Реших, че трябва да знаеш. Той подаде оставка.
— А, разбирам.
— Пенсионира се преждевременно. Между нас казано, Диомед трябваше да го направи, или да се изправи пред разследване за тази бъркотия… — Той повдигна рамене. — Жал ми е за него. Това не е особено славен край на дългата му и бележита кариера. Но поне по този начин ще му бъдат спестени въпросите на репортерите и цялата шумотевица. Между другото, той спомена теб.
— Диомед?
— Да. Предложи да ти дадем неговата длъжност. — Джулиан ми намигна. — Каза, че ти си идеалният човек за нея.
Усмихнах се.
— За жалост, в крайна сметка, като се има предвид случилото се с Алисия и ареста на Кристиан, е изключено да оставим „Дъбравата“ да продължи да работи. Затваряме я завинаги.
— Не бих казал, че съм изненадан. В такъв случай всъщност няма длъжност, която да заема?
— Ами, най-важното е, че през следващите няколко месеца смятаме да отворим нова, много по-рентабилна психиатрична клиника тук. И искаме ти да я оглавиш, Тео.
Трудно ми беше да прикрия вълнението си. Съгласих се с удоволствие.
— Между нас казано — рекох, заимствайки един от изразите му, — мечтаех точно за такава възможност.
И наистина беше така — шанс да помагам реално на хората, а не само да им давам медикаменти. Да им помагам по начина, по който аз мисля, че трябва да им се помогне. Така както ми помогна Рут; и както аз се опитах да помогна на Алисия.
Нещата се развиха добре за мен. Щях да бъда неблагодарен, ако не го призная.