Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Професорът заговори пръв. Беше развълнуван и трескаво ръкомахаше.
— Ужасна работа. Ужасна! Не можеше да се случи в по-лош момент. Това дава на фонда идеално извинение да ни затвори.
— Не мисля, че точно сега трябва да се притесняваме за фонда — възрази Стефани. — На първо място е безопасността на пациентките. Трябва да разберем какво точно се е случило. — Тя се обърна към мен. — Индира спомена, че ти подозираш, че Елиф търгува с медикаменти. Така ли се е снабдила с хидрокодон Алисия?
Поколебах се.
— Ами, нямам доказателства. Чух две сестри да говорят за това. Но всъщност има нещо друго, което мисля, че трябва да знаете…
Стефани ме прекъсна, като поклати глава.
— Знаем какво се е случило. Не е била Елиф.
— Не?
— Кристиан минавал покрай стаята на сестрите и видял, че шкафът с лекарствата е широко отворен. В стаята нямало никой. Юри го оставил незаключен. Може да е влязъл всеки и да си е взел каквото иска. И Кристиан видял, че Алисия се спотайва зад ъгъла. Зачудил се какво прави тя там. Сега вече е ясно.
— Какъв късмет, че Кристиан е бил там и е видял всичко това.
В тона ми прозвуча нотка на сарказъм, но Стефани предпочете да я пренебрегне.
— Кристиан не е единственият, който е забелязал небрежността на Юри — продължи тя. — Винаги съм мислила, че Юри е твърде немарлив по отношение на сигурността. Твърде дружелюбен е с пациентките. Твърде заинтересован е да бъде популярен. Изненадана съм, че нещо такова не се случи по-рано.
— Разбирам — казах. И наистина разбирах. Сега осъзнах защо Стефани се държи сърдечно с мен. Изглежда, се бях измъкнал. Тя беше набелязала Юри за изкупителна жертва.
— Юри винаги е бил добросъвестен — казах и погледнах Диомед, чудейки се дали ще се намеси. — Не мисля, че…
Професорът повдигна рамене.
— Моето лично мнение е, че Алисия винаги е имала силно изразена склонност към самоубийство. Както знаем, когато някой иска да умре, въпреки усилията ни да го предпазим, често е невъзможно да го предотвратим.
— Но нали това е работата ни? — троснато попита Стефани. — Да го предотвратим?
— Не. — Диомед поклати глава. — Нашата работа е да помогнем на пациентите да се излекуват. Но ние не сме Бог. Не притежаваме властта над живота и смъртта. Алисия Беренсън е искала да умре. Въпреки усилията ни, в определен момент тя сигурно е щяла да успее. Или поне да успее донякъде.
Поколебах се. Сега или никога.
— Не съм много сигурен, че е така — рекох. — Не мисля, че е било опит за самоубийство.
— Мислиш, че е нещастен случай?
— Не. Не мисля, че е нещастен случай.
Диомед ме погледна учудено.
— Какво се опитваш да кажеш, Тео? Какъв друг вариант има?
— Ами, първо не мисля, че Юри е дал лекарството на Алисия.
— Смяташ, че Кристиан се е объркал?
— Не — отвърнах. — Кристиан лъже.
Диомед и Стефани стъписано се втренчиха в мен. Продължих, преди те да възвърнат способността си да говорят.
Набързо им разказах всичко, което прочетох в дневника на Алисия: че Кристиан е лекувал частно Алисия преди убийството на Гейбриъл; че тя е била една от няколкото пациенти, с които той е имал неофициално сеанси и че не само не е свидетелствал на съдебния процес, но и се е престорил, че не познава Алисия, когато са я приели в „Дъбравата“.
— Нищо чудно, че той възразяваше толкова остро срещу опитите ми да я накарам отново да говори — завърших. — Ако тя проговори, може да го разобличи.
Стефани ме погледна недоверчиво.
— Но… какви ги говориш? Нима искаш да кажеш, че той…
— Да, точно това искам да кажа. Не е било свръхдоза. Било е опит за убийство.
— Къде е дневникът на Алисия? — попита ме Диомед. — В теб ли е?
Поклатих глава.
— Не. Върнах го на Алисия. Сигурно е в стаята й.
— Тогава трябва да го вземем — каза професорът и се обърна към Стефани. — Но първо мисля, че трябва да повикаме полицията. Не смяташ ли?
19.
Оттук нататък нещата се развиха бързо.
„Дъбравата“ се напълни с полицаи, които задаваха въпроси, правеха снимки и запечатаха ателието и стаята на Алисия. Разследването се водеше от главен инспектор Стивън Алън — як мъж с плешива глава и големи очила за четене, които изкривяваха очите му, увеличаваха ги и ги правеха огромни, изпъкнали от интерес и любопитство.
Алън изслуша внимателно и с интерес историята ми. Разказах му всичко, което бях казал на Диомед, и му показах записките си.
— Много ви благодаря, господин Фейбър — рече той.
— Наричайте ме Тео.
— Искам да дадеш официални показания, моля. И пак ще говорим след известно време.