Защото те обичам

Да, да, да! Беше страхотно удоволствие и искам пак да се повтори. По дяволите, какво да направя?

— Не е лошо малко да си отдъхнем от ония тъпанари — каза Скаута.

— Да — отвърна лаконично Рос.

Сега е време за вечеря. Тя се е навела над огъня и страните й са поруменели от топлината. Той се появява иззад фургона след като се е измил и те се поглеждат един друг, тя прокарва език по устните си, което беше знак, че е неспокойна.

— Оная, малката на Уоткинс, направо ми взема здравето. Страшно парче — каза Скаута, като откъсна къс тютюн. Предложи на Рос, но той му отказа. — Знаеш ли какво прави?

— Какво? — запита Рос, когато дори не можеше да каже за какво ставаше дума.

Господи, когато бе потънал целият в Лидия, все едно че намираше дом за пръв път в живота си. Беше възнамерявал да я обладае грубо, бързо и без да влага емоции, но веднъж след като потъна в нея, разбра, че не може. Беше се почувствал на седмото небе. Наистина ли го беше обгърнала за раменете, или така му се искаше да си спомня?

Скаута заразправя една наистина тлъста история.

— Е, дадох й захарната пръчка няколко пъти и сега не мога да се отърва от приказки за сватби и бебета и какво ли не още. — Той се изкикоти самодоволно. — Да ти кажа, по-тясна досега не бях срещал. Не си ли бъркал в кошерчето й? Ами, къде ще се вреш ти там, като си имаш онова сочно парче, за което се ожени, и което те чака всяка нощ.

Рос се раздвижи със скоростта на мълнията. Ритна Скаута в гърдите с два крака и го отхвърли далеч назад. Още преди младият мъж да се съвземе, Рос се хвърли върху него, заби коляно в кръста му и изви тялото му назад с ръка под брадичката. Скаута чу смъртоносното изщракване на ударника на револвера му точно в основата на черепа си. Кога беше успял да го измъкне от кобура, така и не бе разбрал.

— Нещо да имаш да кажеш за жена ми? — запита Рос с най-сладкия глас, на който беше способен, и които ужаси Скаута повече, отколкото мълниеносното боравене с оръжието.

— Н… не — изхърка той. — Не исках да кажа нищо обидно. Кълна се в Господ, че не исках да кажа нищо такова… Ааааа — изрева той, когато Рос натисна още по-силно с коляното и опъна още по-здраво свитата си ръка. — Кълна се в Господ, че не съм искал да кажа нищо обидно.

Смъртоносната хватка постепенно отслабна. Рос бавно се изправи, освободи ударника на револвера и го пъхна в кобура си.

— Мисля, че огладнях — изрече той със студен като стомана глас, подобен на дългото дуло на револвера, който Скаута още усещаше да го гъделичка на тила.

Той страхливо се изправи и видя как Рос с напълно безизразно лице си сипва боб в чинията. Никога не бе мислил, че мястото на Рос е сред тях. Сега вече беше напълно сигурен. Тоя човек криеше нещо в себе си и не позволяваше на никого да се бърка в живота му.