Защото те обичам

— Лъжа! — изпищя мисис Уоткинс. — И вие ще му повярвате? Та той сигурно е брал отровни треви, с които да отрови мистър Хил. Казвам ви, видях го да се промъква, сякаш се кани да отрови някоя невинна душа. Донеси ми въжето, Джеси.

Мъжът се втурна да изпълни заповедта на съпругата си, докато няколко души от останалите решително се насочиха срещу чернокожия мъж.

Лидия се озърна като подивяла и бутна Лий в ръцете на мисис Гриърс, като изкрещя на Грейсън:

— Не можете да им позволите да го направят.

Той като зашеметен следеше с поглед как хора, държали се с достойнство досега, в миг се превръщат във варвари, и остана с безпомощно разперени ръце. Мозес изпаднал в паника при вида на толкова много разгневени мъже, приближаващи към него, се обърна и побягна.

— Иска да избяга — изкрещя някой.

— Дръжте го!

— Не, Мозес, недей! — изкрещя Лидия след него, като съзнаваше много добре, че в очите на тълпата това е равносилно на самопризнание.

— Спри го, Джеси. Грабни пушката! — изрева Лиона на съпруга си.

И точно в този момент жребецът на Рос изскочи иззад близкия фургон и нахлу сред хората като неумолима стрела на съдбата. Още преди копитата на Лъки да се приземят, той вече стоеше между Лидия и Мозес, отделяйки ги от останалите. Рос бе насочил дулото на пушката си в тълпата, а револвера си — към Джеки Уоткинс. Всички застинаха, колкото от изненада, толкова и от страх. Но всеки, който бе имал нещастието да изпита върху себе си зеления поглед на Рос, усещаше острия и горчив вкус на страха.

— Не бих го направил, ако бях на твое място. — Думите бяха изречени в почти нечут шепот, но ръката на Уоткинс се дръпна от пушката сякаш дръпната от невидимата ръка на кукловод. — Никой да не мърда, докато не изясним какво е станало.

— И аз бих искала да разбера това.

Гласът принадлежеше на Мама Лангстън. При силния шум идващ откъм лагера, цялата фамилия се беше върнала. Възрастната жена се успокои, че каквато и да беше причината за това необичайно раздвижване, Буба не е замесен в него. Момчето не беше на себе си и рязката промяна в живота му го бе поразила по-дълбоко от другите.

Хората от кервана останаха като вкопани по местата си. Те всички бяха уважавали Рос Коулман като достоен мъж, мъж, който си гледаше работата, който беше останал верен на починалата си съпруга, а сега се мъчеше да свикне с новата. Помолен за помощ, никога не бе отказвал, без обаче да се меси където и да било без покана. Никого не бе допускал прекалено близо до себе си, но и никога не бе пропускал да се изсмее гръмогласно на шегата на някой мъж и да глътне порядъчна доза уиски, когато жените ги нямаше наблизо. Всичко му беше наред, не беше от най-дружелюбните, по-хубав от повечето, държеше ги на дистанция от себе си.

Сега обаче го видяха откъм страна, от която никога не им се беше разкривал. Гласът му можеше да спре и лавина. А зелените му очи, от които нищо не можеше да се скрие, бяха страшни и хипнотизиращи. Никой не посмя да мръдне и на косъм, защото не знаеше дали в следващия миг няма да го прониже куршум. Всички го бяха видели с каква мълниеносна бързина успя да извади револвера от кобура, докато жребецът му още се приземяваше. Нямаха основание да не вярват на очите си. Но това, което вече отказваха решително да повярват, беше, че едновременно с револвера той бе успял да измъкне с другата ръка и пушката от калъфа при седлото.