Защото те обичам

— Кажи нещо! — изкомандва гневно той.

Как можеше да очаква от нея отговор, след като току-що я беше уведомил, че ще я захвърли отново в средата на нищото, точно когато бе свикнала толкова с него? Какво искаше да чуе от нея? Че тя ще бъде щастлива да изостави Лий? Че ще бъде щастлива да остане сама, без семейство, без никой да й подаде ръка на напълно непознато място, без никакви средства за живот? О, разбира се, той и за миг не се съмняваше, че тя щеше да оцелее. Като станеше курва. Всеки миг сълзи щяха да бликнат от очите й, но тя нямаше да достави това удоволствие на този арогантен мъж. Тя можеше да се погрижи за себе си. Беше го правила и преди.

Брадичката й се вирна нагоре.

— Ще отида да взема Лий — беше всичко, което каза, преди да се отдалечи.

Когато се върна, завари го до оседлания Лъки да закрепва торбата с хранителните припаси към седлото. Хвърли й поглед през рамо.

— Ще отсъствам един, или два дни. Двамата със Скаута ще тръгнем напред да поогледаме малко. Ако имаш нужда от нещо, повикай Буба.

Сърцето й се сви.

— Добре, Рос.

Той приключи с ремъците на торбата и я приближи; при всяка негова стъпка шпорите му мелодично прозвъняваха. Веселият звън беше съвсем неуместен за атмосферата.

Той потупа Лий по гръбчето и се наведе да го целуне по слепоочието.

— Довиждане, синко.

Лидия усети топлия му дъх върху рамото и врата си. Беше толкова близо до нея и дъхаше толкова приятно на коне, кожа, на бръснарски сапун и на мъж.

Когато вдигна глава, очите му се срещнаха с нейните и за миг останаха в тях. Тя би дала всичко, само да чуе една добра думичка от него, един дребен жест, който да й покаже, че той не я презира. Напразно. Той се извърна, нахлупи шапка и се метна с лекота на седлото.

След малко мощният жребец летеше напред.

— Рос — изрече бързо, като притича две крачки след него. Той опъна поводите и я изгледа. — Внимавай — прошепна тя.

Изпод периферията на шапката му видя как очите му се разширяват с разбиране, преди да кимне и да пусне жребеца в галоп.