Сянката на греха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на греха». Краткое содержание книги:
Едуард Английски упълномощава със заповед своя довереник сър Хю Корбет да отиде в Мелфорд, за да открие истината. Хю Корбет и верните му помощници Ранулф и Чансън се изправят пред тежката задача да разбулят тайните на този град, над който е надвиснала сянката на незнайния убиец. Сър Хю си дава сметка, че противникът му трябва да е безумец, но не е изключено убийците да са двама…
— Не — старицата стисна по-силно ръката на Питъркин, — само не тази безочлива, устата проклетница! Как така не се е усъмнила?
— Нищо не й се е случило — усмихна се Корбет. — Защо да се съмнява, а и нали познава Питъркин? Кажи, истина ли е, майко Крауфорд, че преди години, много преди да започнат убийствата, младежите в града са пращали по Питъркин съобщения до своите любими? Затова и Маскирания го е избрал. Но ако се върна в „Златното руно“ и разкажа истината на Адела…
— Питъркин е глупав — изломоти идиотът със сведена глава. — Питъркин е лош.
— Погледни ме! — нареди Корбет.
Нещастникът вдигна глава. Корбет видя, че мъката, която се четеше в погледа му, е истинска, под мръсотията и наболата брада лицето му беше пребледняло.
— Къде го срещна? — попита Корбет.
— Чакаше ме на края на града. Отначало бях любопитен.
— Колко е висок? — попита Корбет.
— Не знам. Караше ме да стоя зад един дъб, а той беше от другата страна. Но понякога виждах маската му иззад дървото. Беше страшна, червена като кръв. Имаше… — Питъркин показа нещо като гривна около китката си.
— Камбанки? — попита Корбет.
— Да. Така разбирах, че е там. Излизах рано сутрин. Повечето пъти имаше мъгла. Чувах как камбанката звъни. Отначало мислех, че е някаква шега. Разказа ми как е научил кой съм. Каза ми, че сър Луис Тресилиън много го слуша. Да — Питъркин облиза устни. — Така успя. Знаеше, че през лятото ходя след двойките в полето. Казваше, че съм крадял разни неща и щял да каже на мастър Блайдскот и той да ме окове на позорния стълб.
— Той ли те научи на стиховете? — попита Корбет.
— Да. Но в тях отначало не се споменаваше име. Върна се след няколко сутрини. Накара ме да повторя стихчето и аз го повторих. После ме накара да отнеса съобщението на онова момиче… — заклати глава — забравих името.
— И после дойде името на първата от жертвите му, така ли?
— Да — примигна Питъркин. — Мислех си, че е шега… Клетият Питъркин — стисна ръце и загледа умолително към Корбет, — клетият Питъркин не знаеше.
— Какво ти каза да направиш Маскирания?
— Трябваше да открия момичето сам, трябваше да й кажа голяма тайна, затова тя с никого не трябваше да я споделя. Само когато тя обещаеше тържествено и се прекръстеше, само тогава й предавах съобщението.
— Какво стана? — Ранулф се надигна и се приближи, изпълнен с любопитство за начина, по който действаше убиецът. — Последната му жертва, коларската дъщеря Елизабет, тя какво направи?
— Срещнах я по пътя на връщане от пазар — Питъркин притвори очи. — „Елизабет, казах й, имам да ти кажа голяма тайна. Не се дръж като глупак, Питъркин, отвърна тя. Не, не, прошепнах й. Наистина.“
— Тогава си й показал монетата, нали? — попита Корбет.
Ужасен, Питъркин кимна.
— Казал си й, че неин обожател ти е дал монетата, за да разбере Елизабет, че не й се присмиваш? Прав ли съм?
Идиотът отново закима.
— „О, Питъркин рече тя. Кой е той?“ Поклатих глава, защото се бях заклел да не казвам. Предадох й съобщението и избягах.
— Хитро — измърмори Корбет. — Всички са в клопката. Питъркин трябва да предаде съобщението. Казано му е да покаже монетата, така че тя да му повярва. Разбираш ли сега, майко?
— Разбирам — очите на старицата плувнаха в сълзи. — Боже мой, клетата Елизабет не си е и помислила да сподели с някого, за да не я проследят и изпреварят. Разбира се, никой не вярва напълно на Питъркин. Можело е да се окаже някаква шега. Не е искала да излезе глупачка…
— Да, но любопитството на Елизабет, както и на другите жертви е било събудено. Съобщението на Питъркин е и недвусмислено, и тайнствено. Платили са на градския идиот да го предаде, следователно би трябвало да е истина. Не би посмяла да се довери на някого, и така сама е предрешила съдбата си.
— Какъв беше гласът му? — попита Ранулф.
— Не знам — проплака Питъркин. — Мек глас.
— За първи път ли го чуваше?
— За Бога, сър Хю! — възкликна старата Крауфорд. — Мъжът е бил с маска!
— Проследил ли си го откъде идва или накъде тръгва? — попита Ранулф.
С ужас в погледа, Питъркин поклати глава.
— Какво можех да сторя вече, след първата жертва? — изплака отново Питъркин, като триеше ръцете си една о друга, а сълзи бяха набраздили мръсното му лице. — Беше ме страх. Къде да ида? Клетият Питъркин! — той се заудря в гърдите.
Корбет погледна към Ранулф и поклати глава. Питъркин се правеше на по-глупав, отколкото беше, но думите му бяха напълно логични. Беше като обучено куче, водено и от алчност, и от страх, което е тичало нагоре-надолу по заповед на своя господар.