Сянката на греха

— Питъркин не знае — отговорът беше тих и дрезгав.

— Напротив. Ще разкажа на теб и на старата Крауфорд една история. Но преди това, Питъркин, кажи ми къде е скривалището ти? Къде криеш монетите, които ти дава Маскирания?

— Какво скривалище? — просъска старата Крауфорд.

Издърпа стол и се вгледа изпитателно към Питъркин, сякаш думите на писаря я бяха накарали да си спомни нещо.

— А сега ме чуй, Питъркин — заяви Корбет, — ако ми помогнеш, ще получиш сребърна пара. В противен случай ще бъда принуден да те измъчвам с ужасни наказания. Странно място е енорията на църквата „Сейнт Едмънд’с“ в Мелфорд, за човек като теб, Питъркин — продължи Корбет. Пристигат пътници отвсякъде, идват търговци и прекупвачи, хората трупат пари. Светът не е вече какъвто го знаеш, нали, майко Крауфорд? Никой не се интересуваше толкова от Мелфорд преди четиридесет години, когато земята се обработваше с дървени плугове и селяните всеки Божи ден се тревожеха каква ли ще е реколтата? Сега е различно: широки и тучни ливади, многобройни охранени стада овце, всички дебелеят и трупат състояние. Питъркин трябва да внимава. Няма семейство, а хората говорят, че няма и никакъв мозък. И той се прави на малоумен, но Питъркин всъщност е много хитър. Трябва да се пази от нагиздените новобогаташи. Питъркин се страхува единствено да не го отведат и затворят в някой приют. И това го знае най-добре Маскирания. Къде те пресреща той, Питъркин? На кой от безлюдните пътища? Той ли те учи на онези стихчета?

Старата Крауфорд изпиваше с поглед Корбет.

— Той е бил, нали? В продължение на много години те е пращал със съобщение до различни млади жени? Казвал си им, че любимият или обожателят им е оставил подарък, в знак на възхищение, било при Дяволския дъб, при Бракъм Миър или на някое друго място по Гъли Лейн. Питъркин носи съобщението. Никой не обръща внимание, когато той тича нагоре-надолу из пазара.

— Така е — намеси се старата Крауфорд, — но това е клетият Питъркин. Той често си говори съвсем невинно с младите момичета. Те не се страхуват.

— Разбира се, че не се страхуват — отвърна Корбет. — Погледни го, изглежда кротък като агънце. Обича да си бъбри с хората и много се страхува да не го отблъснат. И на нашия убиец му е хрумнала блестяща идея — преди пет години се е добрал до Питъркин. Научил го е на стихче и го е накарал да носи съобщения…

— И защо Питъркин ще го послуша? — прекъсна го старата Крауфорд.

— Преди всичко, защото Маскирания го плаши. Носи страховита демонска маска. Заплашва го, че ако Питъркин не направи, каквото му е поръчал, господарите на приюта ще дойдат с каруца и с камшик. Клетият Питъркин е бил свидетел как става това, когато енориашите решат да се отърват от някой просяк, нали? Питъркин се е изплашил.

Корбет замълча и погледна към Ранулф. Всичко, което беше обмислял през изминалата нощ, започваше да се подрежда. Оглеждаше жълтеникавото, брадясало лице на Питъркин — той беше зяпнал с отворена уста, но в погледа му вече нямаше толкова страх, гледаше го по-изпитателно.