Сянката на греха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на греха». Краткое содержание книги:
Едуард Английски упълномощава със заповед своя довереник сър Хю Корбет да отиде в Мелфорд, за да открие истината. Хю Корбет и верните му помощници Ранулф и Чансън се изправят пред тежката задача да разбулят тайните на този град, над който е надвиснала сянката на незнайния убиец. Сър Хю си дава сметка, че противникът му трябва да е безумец, но не е изключено убийците да са двама…
— Не! — отметна рязко глава, очите й заблестяха гневно. — Знаеш ли, писарю, Молкин гние в своя гроб, а аз имам чувството, че съм се върнала при живите. Искам да срещна добър човек и да се омъжа. Не искам всички в Мелфорд да знаят за моя срам.
Корбет стана.
— В такъв случай повече няма да ви безпокоя.
Заобиколи, приклекна до пейката и взе ръцете на Маргарет в своите.
— Ръцете ти са студени — нежно каза той. — Бъди сигурна, че от мен никой няма да научи тайната ти. Отец Гримстоун ще си отиде, ще бъде въздадено Божието и кралското правосъдие.
Пусна ръцете й, целуна я по косата и излезе на двора.
— Къде е Ралф?
— Заключил се е във воденицата — усмихна се Ранулф. — Каза, че имал да върши по-важни неща, отколкото да си губи времето с разни любопитни писари.
— А ние наистина сме любопитни — усмихна се Корбет.
Качиха се на конете си и поеха обратно по пътеката. Тъкмо щяха да завият, когато от гъсталака изскочи някаква фигура, толкова неочаквано, че конят се подплаши. Корбет успокоително го потупа по шията.
— Съжалявам, съжалявам… — Соръл дръпна назад качулката от главата си. Груба превръзка покриваше раната на шията й.
— На лов ли си излязла? — попита Корбет и посочи торбата, която мъкнеше.
— Ловя зайци с капани! — на загорялото й лице се бе изписала загриженост. — Ново убийство ли има, писарю? Курат Робърт, нали? Казват, че се обесил. Той ли е убил клетия ми Фъръл?
— Не вярвам, че е бил той. Кажи ми, Соръл — Корбет хвана по-късо поводите и се наведе към жената. — Нали не може тялото на Фъръл да е скрито в тресавище или блато? Мислех да те питам още вчера.
— Не — отвърна му Соръл. — Блатата и тресавищата наоколо не са чак толкова дълбоки. Пък и каквото потъне в тях, след време изплува. Защо? — попита тя. — Да не би да знаеш къде е заровен?
— Да, знам. Известно ми е точното място.
— Къде? — Соръл пусна торбата и хвана поводите с една ръка, а с другата сграбчи коляното на Корбет.
Корбет отмести кичур коса от лицето й.
— Имай ми вяра — прошепна й. — Остави ме да поиграя играта. Дотогава обаче остани в Мелфорд!
Соръл пусна поводите. Корбет пришпори коня си и следван от Ранулф и Чансън, препусна по пътеката към града. Щом наближиха, тъкмо когато минаваха покрай църквата, Корбет дръпна поводите на коня си и се обърна към двамата мъже.
— Аз ще отида да закуся в „Златното руно“. Вие намерете сър Луис Тресилиън и сър Морис Чапълс. Доведете ми ги и двамата. Кажете им, че трябва да дойдат в името на краля.
— Чапълс и Тресилиън? — учуди се Ранулф.
— Доведете ми ги — повтори Корбет. — Кажете им, че имаме какво да обсъдим!
Глава седемнадесета
Корбет се върна в „Златното руно“, където хапна осолено свинско, току-що изпечен хляб, резен сирене и чаша разреден ейл. В кръчмата почти нямаше хора, само случайни посетители, отбили се за малко тук, преди да продължат към пазара — продавач на реликви, който редеше на поднос стоките си, търговци, които продаваха панделки, пътуващ калайджия, двамина дребни търговци с язовец, когото се надяваха да насъскат срещу някое куче.
Корбет се качи до спалнята си, седна на масата и се загледа в записките си. Бе спал едва няколко часа, но съзнанието му работеше трескаво, и беше щастлив, че планът му започваше да работи. Съчувстваше на Маргарет, макар че не можеше да достигне до дъното на болката й, надяваше се да й е донесъл поне някакво успокоение. Корбет се замисли за своята малка Елинор и се зачуди как един баща би могъл да посегне с нечисти помисли на дъщеря си. За да се откъсне от тези мисли, подготви стаята за своите посетители и се увери, че ако се наложи, ще може да стигне лесно до меча и камата си.
Докато седеше и чакаше, Корбет задряма за кратко, но се събуди от силното тропане на Ранулф по вратата. Чапълс и Тресилиън влязоха. И двамата бяха небръснати, несресани и облечени набързо. Ранулф донесе столове и ги покани да седнат. Чапълс изглеждаше притеснен. Тънка усмивка играеше по лицето на Тресилиън, сякаш му беше известно какво ще се случи.
— Новини ли имаш? — попита сър Морис. — Трябва да е спешно?
— Не, нямам новини — отвърна му рязко Корбет. — Но стигнах до някои изводи. Вината на баща ти, сър Морис, е само в това, че е обичал пиенето и жените. Не е убил вдовицата Уолмър. Не е насилвал и душил с въже младите жени от града. На бесилката го е изпратил лукав и злонамерен убиец. Обърнали сте се с молба за разследване към Кралския съд и сте молили за помилване. Ще има такова помилване.
— Какво означава това? — прошепна сър Морис.
— Няколко души са знаели, че баща ти е невинен — продължи сър Корбет. — Ти, той самият, убиецът и сър Луис Тресилиън.