Сянката на греха

Взе псалтира и го разгърна. От него изпадна пожълтяло и потъмняло от времето парче пергамент.

Приближи свещта и го заразглежда.

Явно Белън беше започнал да пише писмо, но не беше го завършил. В началото бяха изредени обичайните поздрави и после следваше: „Имам да ти доверявам тайно…“, но ръкописът свършваше тук.

Корбет чу как Ранулф крачи из другата част на стаята.

— Белън може и да не е обичал да пише писма, господарю, но е обичал да рисува.

Корбет погледна към него. Ранулф беше отворил малък сандък, пълен с пергаментови свитъци. Приближи се и загледа как Ранулф рови в тях. На повечето от тях, доста несръчно и по детски, бяха нарисувани части от църквата — лицата на страшните фигури по водоливниците, колоните, входът към олтара. Една от рисунките привлече погледа на Корбет и той я взе. Но в същото време чу стъпки, изкачващи се по стъпалата, и бързо я нави и я прибра. Бъргес почука на вратата и влезе.

— Приключи ли, сър Хю?

На светлината на фенера, който носеше, Бъргес изглеждаше измъчен и притеснен.

— Да, да, приключих.

— Има ли нещо, което… в смисъл… — Бъргес се заплете — нещо, което да ни каже, защо Робърт е отнел живота си?

— Все още не мога да кажа — подсмихна се Корбет. — Но с Ранулф трябва да се връщаме в „Златното руно“. Тази вечер гражданите на Мелфорд ще трябва да минат без нашето присъствие.

И двамата с Ранулф излязоха в коридора и заслизаха по стъпалата надолу.

— Самоубийство ли е било? — попита Ранулф. — Не може да е друго. Почти всички граждани бяха в общината…

— Убиецът може да е някой, който не беше там — уклончиво отговори Корбет.

— Кой например?

— Може да е Питъркин. Или може би воденичарският син Ралф.

Ранулф улови господаря си за ръката. После посочи към тъмното, обвито в мъгла гробище, високата мокра трева, наклонилите се кръстове, нащърбените надгробни камъни и зад тях тъмната сграда на църквата, чиято врата още зееше, а на стъпалата се процеждаше малка ивица светлина.

— Кажи ми, тук само мъртвите могат да те чуят — зашепна Ранулф. — Не вярваш, че Белън се е самоубил, нали?

— Не — поклати глава Корбет, — не вярвам. Опитай се да мислиш като него, Ранулф. Белън може да е бил всякакъв, но си е оставал свещеник, Божи служител. Имал е остър усет за греха, и е знаел, че отчаянието и самоубийството са най-тежките грехове. Белън беше напрегнат, но се владееше. Мисля, че е знаел много повече, отколкото ни каза.

— Но е мъртъв — настояваше Ранулф. — Бъргес го е открил да се люлее на въжето на камбаната. Белън наистина беше Божи служител, който е считал самоубийството за грях, но грях е и убийството. Той беше достатъчно силен, и ако някой е искал да го убие, нямаше да тръгне като агне на заколение.

— Да.

Корбет впери поглед в избуялата трева, която почти скриваше малък надгробен камък. За миг усети вярата му да се разклаща. Струваше ли си наистина животът? Всички живи твари по земята Божия в края на краищата стигаха до гробището. Елизабет Уилрайт, сър Роджър Чапълс… всички спяха вечен сън.