Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
– Този въпрос off the record ли е, или…?
– Да.
– Нямам никаква представа какво се въртеше в главата на Хариет. Теб, разбира се, те интересува последната година. Един ден бе същинска религиозна фанатичка, а на другия се гримираше като курва и тръгваше за училище с най-тесния пуловер, който имаше. Не бе нужно да си психолог, за да разбереш, че бе дълбоко нещастна. Но както вече ти казах, аз не живеех тук и до мен достигаха само клюки.
– В какво се коренеше проблемът?
– В Готфрид и Изабела, естествено. Бракът им бе същинска лудост. Те купонясваха или се нараняваха. Не физически – Готфрид не бе от типа мъже, които биха ударили жена си, а освен това донякъде го бе страх от Изабела. Тя имаше ужасен характер. По някое време в началото на шейсетте години той се премести за повече или по-малко постоянно в къщата си в отдалечения край на острова. Изабела никога не стъпи там. Понякога, когато се появяваше в селото, приличаше на прошляк. След това изтрезняваше, започваше отново да се облича спретнато и се опитваше да работи.
– Никой ли не искаше да помогне на Хариет?
– Хенрик, разбира се. Тя все пак заживя в дома му накрая. Но не забравяй, че той беше твърде зает с ролята си на могъщ индустриалец. Често пътуваше и не прекарваше кой знае колко време с Хариет и Мартин. Аз не съм особено добре запозната с тези неща, защото се преместих в Упсала, а след това – в Стокхолм, а трябва да те уверя, че и моето детство не беше леко с баща като Харалд. Впоследствие обаче разбрах, че основният проблем бе нежеланието на Хариет да споделя с когото и да било. Вместо това от благоприличие се преструваше, че са едно щастливо семейство.
– Защитният механизъм на отрицанието.
– Естествено. Тя обаче се промени, когато баща ѝ се удави. Тогава вече не можеше да се преструва, че всичко е наред. До този момент тя беше… не знам как да го обясня, изключително надарена и твърде рано съзряла, но въпреки това си оставаше обикновена тийнейджърка. През последната година продължи да се справя блестящо, проявяваше интелигентността си на всяко контролно, но сякаш бе загубила душата си.
– Как се удави баща ѝ?
– Готфрид ли? Всъщност инцидентът беше доста прозаичен. Падна във водата от една лодка с гребла точно до къщата си. Панталонът му бе разкопчан, а количеството на алкохол в кръвта му бе доста високо, така че можеш да се досетиш как са се развили нещата. Мартин го намери.
– Не знаех.
– Всъщност си е направо забавно. Мартин се превърна в истински добър човек. Ако ме бе попитал преди трийсет и пет години, щях да ти кажа, че именно той от цялото семейство имаше нужда от психолог.
– Защо?
– Не само Хариет страдаше от така създалата се ситуация. В продължение на много години Мартин бе толкова тих и затворен, че човек спокойно можеше да го определи като асоциален. И на двете деца им бе много трудно. Всъщност това важеше за всички нас. Аз имах проблеми с баща си. Предполагам, вече си разбрал, че той е напълно луд. Сестра ми Ана имаше същия проблем, както и братовчед ми Александър. Не бе лесно да си млад в семейство Вангер.
– Какво се е случило със сестра ти?
– Анита живее в Лондон. Замина за Англия през седемдесетте, за да започне работа в една туристическа агенция, и повече не се върна. Сключи брак с някакъв мъж, когото така и никога не представи на семейството, а после се разведе с него. В момента отговаря за една от линиите на „Бритиш Еърлайнс“. С нея се разбираме добре, но почти не поддържаме връзка и се виждаме веднъж на две години или по-рядко. Тя никога не идва в Хедестад.
– Защо?
– Баща ни е луд. Това достатъчно обяснение ли е?
– Но ти все още живееш тук.
– Аз и Биргер, брат ми.
– Политикът.
– Това опит за шега ли е? Биргер е по-голям от мен и Анита. Никога не сме поддържали кой знае какви отношения. Той се смята за уникален важен политик, когото очаква светло бъдеще в парламента, а може би дори и министерско кресло, ако десните спечелят. Всъщност е посредствен общински съветник в едно отдалечено градче – това ще си остане връхната и крайната точка в кариерата му.
– Ето тази черта на семейство Вангер не спира да ме впечатлява – всички имат ужасно мнение за всички.
– Това не е съвсем вярно. Аз обичам Мартин и Хенрик страшно много. А освен това винаги съм се разбирала добре със сестра си, не мога да кажа и нищо лошо за Александър. А с баща си не говоря. Получава се петдесет на петдесет. Биргер по-скоро е… хмм, надут глупак, отколкото лош човек. Но разбирам какво искаш да кажеш. Погледни го така: членовете на семейство Вангер се научават много рано да говорят направо. Каквото ни е в главата, това ни е на устата.
– Да, забелязал съм, че сте доста директни – Микаел протегна ръка и погали гърдата ѝ. – Минаха само петнайсетина минути, преди да ми се нахвърлиш.