Натиснете Enter ако смеете… [bg]

Кейси си наля чаша мляко, сложи няколко курабийки с фъстъчено масло в една картонена чиния и ги занесе при компютрите си. Беше пренаредил стаята така, че клавиатурата на новата машина да му е подръка. Така можеше да отбелязва прогреса си.

Седна, качи обутите си в чорапи крака на бюрото и се облегна назад. Започна да дъвче бавно курабийките, докато разучаваше екрана. Върху монитора на свързания с мрежата компютър се виждаше графичният файл X на „Юникс“. Новият показваше списък от адреси, подредени схематично, свързани един с друг, изписани с дребен шрифт, за да се съберат повече на екрана.

Цели дванадесет часа беше преглеждал дискетите, които му даде Ръсел. Получи основна представа за подхода на отдела по компютърни престъпления и реши, че така едва ли ще стигнат донякъде. То беше, като да търсиш игла в купа сено.

Прочете досиетата на всички заподозрени, включително и своето собствено. Не се задълбочи много, за да не губи излишно време. Обаче остана впечатлен от детайлите, които бяха успели да съберат. Имаха дори оценките му от началното училище. Средна работа с изключение на тази по математика. Бяха включени и докладите на психолозите от Ломпок. Конрад нямаше високо мнение за психолозите.

Натрапчиви идеи, обсебващи… Що за глупости!

Имаше общо над 1500 досиета. Той лично познаваше около триста от тези хора, по имена или идентификатори. Част от останалите бяха истинска загадка, но повечето би могъл да идентифицира само по начина им на действие. Беше се натъквал на работата им в мрежата. ФБР със сигурност щеше да удари джакпота, ако го наеме за консултант. Можеше да им достави на табла поне няколко дузини от издирваните нарушители. Но никога нямаше да го направи. Това, което правителството смяташе за престъпление от углавен тип, за него беше ежедневие. От всички заподозрени нямаше нито един достатъчно добър, за да го е извършил.

По-важни от негова гледна точка бяха файловете, документиращи пробивите в различни компютърни системи из цялата страна. Те включваха не само адреса и детайлите на престъплението, а и съответните пароли. Той, разбира се, ги прибави към своята база данни. Защо да се хвърля на вятъра целият труд на Ръсел по съставянето на докладите?

Паролите бяха много важни. Тя беше извършила сериозно нарушение с разкриването им. Когато му каза, че рискува работата си, не го беше излъгала.

От събота следобед насам той се опитваше да възстанови пробивите във всяка от засегнатите системи и компютри. Старателно си записваше адресите и приемниците, през които трябваше да мине, за да се добере, да кажем, до полицията в Литъл Рок. Обикновено те оставаха невидими при работа в мрежата. Потребителят просто въвеждаше крайния адрес и, хоп, вече беше там.

На практика нещата далеч не бяха толкова прости. Когато човек изпращаше съобщение по мрежата, или се включваше в разговор с някоя от новите групи, отделните трансмисии често се насочваха по съвсем различни маршрути. Конрад беше въвел адреса на полицията в Литъл Рок и после специалната програма, която беше написал сам, проследяваше стъпка по стъпка различните етапи. Тя просто идентифицираше адресите по пътя.

За да стигне до Литъл Рок, той първо минаваше през връзката на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн с Ингълуд, после през Купъртино, Калифорния, и влизаше в Интернет през компютъра на „Портъл Ком“. По време на пътуването пакетите се придвижваха през шест различни мрежи. Невинаги беше възможно да се определи къде е географското местоположение на приемника. Имаше един в Чикаго, друг в Омаха и, разбира се, в Литъл Рок. Но ако географията беше неясна, киберпространството се поддаваше на класификация. Адресите, които изпълваха екрана, бяха от рода на: jawbone@barge.org, millhouse@binary.wilcom.com и прочие.

Конрад се занимаваше с това от часове. Беше работил почти цялата нощ и през деня. Успя да влезе в „Саутуестърн Бел“, „Пасифик Бел“, Вашингтонската електрическа компания, Скотланд Ярд и още около двеста различни учреждения.

Търсеше общия модел.

Тъй като не знаеше адреса на изходния компютър, а и още никой не беше написал дигитална проследяваща програма, това беше единственото, което му оставаше.

Все още нищо не му идваше наум.

Нямаше закъде да бърза.

Някой ден щеше да намери отговора.

Например можеше да се окаже, че до всички поразени системи първоначално води определена поредица от адреси. В такъв случай можеше да проследи нещата в обратен ред. А ако много се потруди — да определи и географското местоположение на компютъра.

Идеята сигурно щеше да свърши работа. Или не.

Той дояде курабийките, свали краката си от бюрото и се наведе напред, за да включи комуникационната си програма.

Погледна списъка с адресите на Ръсел и написа: