Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
— Не може ли да изчакам в колата? — попита Джейн.
Думите й звучаха странно — сякаш говореше на непознат език. Всъщност, как така? Откъде изобщо намира сили да говори? Изпита желание да се свие на меката кожа на седалката и да заспи.
— Имаш нужда от движение — дочу гласа на Майкъл. — Хайде, Джейн! Разходката ще ти се отрази добре. Не може само да се лежи. Трябва да излизаш по-често. Да вършиш нещо.
Защо? Джейн не си направи труд да го попита. Каква ирония!? Когато искаше да я извежда, Майкъл отказваше. Сега й се ще само да я оставят на мира. Защо настоява да я разхожда? По-рано държеше да се среща с приятелките си. Тогава Майкъл възразяваше. Сега, когато няма сили дори да ги погледне, той непрекъснато ги влачи. Що за логика?
— Хайде! — повтори той.
Обиколи колата и отвори нейната врата. Джейн знаеше, че няма да я остави вътре. Боеше се да не избяга отново. Не разбира ли? Това е най-доброто решение на всичките им проблеми.
Ето, помага й, не — издърпва я от колата. Джейн е в тъмносини панталони, широка бяла блуза. Прилича на дванайсет годишно дете в дрехи на възрастен. Косата й е сресана. Вързана на опашка. Майкъл й се усмихва. Подканва я към тротоара. Непрекъснато повтаря, че ще се справи. Той знае, че ще се справи. Те вървят. Наистина вървят. Джейн не чувства краката й да докосват земята. Вървят към автогарата. Слънцето грее. Седемдесет и осем градуса по Фаренхайт, ако се вярва на синоптиците. Тя не вярва на синоптиците. Струва й се по-топло. И по-задушно. Слънцето пече главата й. Като махленски хулиган, натиснал за врата дете под водата. Иска да изкрещи. Да размаха ръце. Да се освободи от тази силна ръка. Слънцето жари все по-ожесточено. Всеки опит за съпротива е загуба на енергия. Отваря уста като риба, за да влезе кислород в дробовете й. Поглъща единствено жега. Сякаш стои над димящ чайник. Езикът й гори. Очите парят.
— Как си? Искаш ли да спрем, да починеш няколко минути.
Поклаща глава. Защо да почива? Ще трябва всичко да започне отначало. Цялото начинание… И ще трае по-дълго. Не! Колкото по-бързо вземат парите, толкова по-скоро ще се върне в колата. Толкова по-скоро ще се приберат в къщи: Толкова по-скоро ще си легне в леглото… Ще се нагълта със своите благословени лекарства. Ще потъне в мъглата на забравата. И ще пътува така от ден на ден, от ден на ден… Колко нелепо — имаше време, когато се съпротивляваше на всичко това. Защо?
— Внимавай сега! Има стъпало.
Джейн наведе глава. Погледна как единият й крак прекрачва пред другия, а после двата — прага на автогарата. Озоваха се сред тълпи от хора. Едни тичаха към рейсовете — Други току-що слизаха. Никой не я забелязваше. Никой — както първият път. Невидима ли съм, помисли си тя. Майкъл я теглеше напред.
Джейн се облегна върху редиците багажни клетки. Обливаше я пот. Видя как Майкъл и служителката провират ключовете — всеки в съответната ключалка. Вратичката се отвори. Майкъл широко се усмихна. Извади найлоновата торба за мръсни дрехи с емблемата на хотел Ленъкс. Служителката се върна зад гишето, за да направи сметката. Майкъл надникна в торбата. Върху лицето му се изписа объркване. Видя смачканата окървавена синя рокля. Как може една и съща жена да носи изискано облекло от бутик Ан Клайн и дрехи на пристанищна курва, проблесна внезапно в ума на Джейн.
Как може да й хрумват такива щури мисли? Майкъл плати на гишето, извади внимателно роклята и я пусна в близкия кош за боклук. Сгъна плика с парите в стегнат пакет и го мушна под мишница, сякаш цял живот бе носил големи суми по този начин. Тръгнаха да си пробиват път през тълпата навън. Съпругът й кимаше на разни хора, усмихна се на полицая, с който се разминаха, подържа вратата на една възрастна дама с голям багаж.
Когато излязоха навън, не тръгнаха към колата, не завиха по авеню Сейнт Джеймс, а продължиха към Нюбъри.
— Къде отиваме? — попита Джейн, опитвайки се да не изостава.
— Обещах на жена си да пазаруваме.
— О, Майкъл, не ми е до това.
Той се направи, че не я чува. След няколко минути тя едва влачеше крака по централната улица с модни магазини. До нея Майкъл си свиркаше с уста. Иска да ме изкара от летаргията, помисли си Джейн.
— Наистина не съм настроена за магазини — опита се да охлади ентусиазма му.
Минаваха покрай замайващо лъскави витрини. Улицата беше много оживена. Някои вече носеха пакети и пликове. Дали сред тях няма и пълни със стодоларови банкноти, помисли си Джейн и погледна към Майкъл. Той махаше на някаква жена отсреща. Тя също му махна и приближи.