Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Толкова по въпроса за верността между върколаците.
— Тя е свръхсъщество, не е върколак — веднага ме поправи Алсид и потвърди едно мое подозрение. Започвах да мисля, че Алсид би могъл да намери пълното щастие единствено с друг върколак. Въздъхнах; съвсем тихичко, разбира се. В крайна сметка, можеше и да греша.
— Да оставим Деби настрана — махнах с ръка аз и пропъдих Деби от разговора ни. — Някой е убил Джери Фалкън и го е пъхнал в гардероба ти. Това стовари върху мен — и теб — повече неприятности, отколкото първоначалната мисия за издирването на Бил. Кой би могъл да извърши това? Със сигурност трябва да е бил много злобен.
— Или много глупав — равнодушно отбеляза Алсид.
— Знам, че не е Бил, той беше пленник. И мога да се закълна, че Ерик говореше истината, когато каза, че не го е извършил той — поколебах се, но се налагаше да върна онова име в разговора. — Ами Деби? Тя е… — прехапах език, преди да кажа „абсолютна кучка“, защото само Алсид имаше право да я нарича така. — Тя много се разгневи, когато те видя с друга жена — деликатно казах аз. — Може би е решила да напъха Джери Фалкън в гардероба ти, за да ти навлече неприятности?
— Деби е подла и умее да навлича неприятности, но не е убийца — каза Алсид. — Не притежава нужната смелост. За това трябват решителност и желязно самообладание.
Ами хубаво. Вече мога да се прекръстя на Желязната лейди.
Алсид очевидно бе забелязал смутеното изражение на лицето ми.
— Ей, аз съм върколак — каза той и сви рамене. — Бих го направил, ако се налага. Особено в определена лунна фаза.
— Тоест, не е изключено да го е направил някой негов събрат от глутницата — по неизвестни за нас причини — и да е решил да хвърли вината върху теб? — Още един възможен сценарий.
— Съмнявам се. Друг върколак би… хм, как да кажа… тялото би изглеждало по различен начин — каза Алсид с джентълменска деликатност. Имаше предвид, че тялото щеше да е наръфано и почти оглозгано. — Освен това смятам, че щях да надуша миризмата на друг върколак по трупа. Не че съм си навирал носа в него.
Въображението ни се изчерпа. Макар че ако имах запис на разговора ни и го бях прослушала малко по-късно, лесно щях да се сетя за още един възможен извършител.
Алсид каза, че трябва да се прибира в Шривпорт и аз отместих краката си. Той се изправи, но после коленичи до дивана, за да се сбогуваме. Казах задължителните любезности: колко мило от негова страна да ми предложи подслон в дома си, колко ми е харесала сестра му, колко забавно ми е било да скрием заедно труп. Не, нищо такова не казах всъщност, но ми мина през ум — все пак баба сериозно наблягаше на вежливостта при възпитанието ми.
— Радвам се, че се запознах с теб — каза той. Намираше се по-близо до мен, отколкото предполагах, и ме целуна набързо по устните за довиждане. После отново се наведе за по-дълго довиждане. Устните му бяха толкова топли, а секунда по-късно установих, че езикът му е още по-топъл. Завъртя леко глава на една страна, за да се намести под по-удобен ъгъл, и отново се залови със сбогуването. Дясната му ръка се рееше над мен и търсеше здраво място, където да кацне. Накрая се разположи върху моята ръка. Божичко, какво прекрасно усещане. Но само устата ми и долната част на таза ми се чувстваха добре. Всичко останало ме болеше. Ръката му се плъзна — някак въпросително — към гърдите ми и аз рязко поех въздух.
— О, боже! Причиних ти болка! — изстена той. Устните му изглеждаха пухкави и червени след дългата целувка, а очите му грееха.
Почувствах се длъжна да се извиня.
— Просто съм много натъртена — казах.
— Какво са ти сторили? — попита той. — Очевидно не си се отървала с няколко шамара.
Милият, сигурно смяташе, че подутото ми лице е най-сериозният ми проблем.
— Де да беше така — отвърнах аз и се опитах да се усмихна.
Алсид изглеждаше потресен.
— А аз съм тръгнал да те опипвам.
— Е, и аз не съм тръгнала да те отблъсквам — меко отвърнах. За да го отблъсна, трябваше да се напрегна, а аз нямах сили дори за това. Нито пък казах: „Ама моля ви се, господине, как смеете да ми се нахвърляте така!“.
Върху лицето на Алсид се изписа леко смущение.
— Скоро пак ще намина — обеща той. — Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — прерови джоба си, измъкна визитна картичка и я остави на масичката до дивана. — Това е служебният ми телефон, а отзад ще напиша мобилния и домашния. Дай ми твоите.