Сънят на сукубата

Той отвори вратата на магазина, след като бях чукала поне пет минути. Рошавата коса и омачканите дрехи ми подсказаха, че отново го бях събудила. Изглеждаше ядосан, както винаги, когато влязох вътре.

— Не се ли получи? Казах ти… — той ме погледна по-отблизо. — Какво се е случило?

Довлачих се до един от столовете и се сринах на него с ръце на слепоочията си. Чувствах се като огледален образ на Ясмин. Отворих уста да кажа нещо, да обясня какво се е случило… но и дума не излезе от нея. Той коленичи до мен.

— Сукубо, плашиш ме. Какво се е случило?

Втренчих се невиждащо в него за няколко секунди преди да успея да фокусирам лицето му.

— Тя падна.

— А? Никта?

— Не… Ясмин.

— Кой?

Очите ми се разфокусираха отново, когато си спомних черния пламък. Ужасния звук. Премигнах и се опитах да се отърся от спомена и да насоча вниманието си към Данте.

— Тя е ангел. Беше ангел. Може би още е. Не знам. Мамка му, не знам. Не знам какво е.

Той се протегна, хвана ме за ръцете и ме разтърси леко, за да привлече вниманието ми.

— Виж, съвсем се обърках. Каква връзка има падането на ангел с Никта? Ако изобщо има връзка. Успокой се и започни от началото. Поеми си дъх. — Поех си. — Още веднъж. — Направих го. — Сега разказвай.

И аз му разказах.

Отначало беше трудно и няколко пъти започвах отначало. Накрая обаче успях да му обясня за ангелите. Историята бавно се изля от устните ми, разказах му всичко, което се беше случило: залавянето на Никта, смъртта на Джоел и падането на Ясмин.

Той продължи да държи ръцете ми, докато не приключих и по-късно осъзнах, че се е опитвал да ме успокои. Аз треперех. Няколко минути никой не каза нищо, просто седяхме. Накрая той издиша и поклати глава.

— Мамка му, сукубо, това е прекалено за една нощ. Дори и за теб. — Той докосна брадичката ми с ръка и вдигна лицето ми. — Ти обаче знаеш, че ангелите падат. Знаеш, че все още падат. Постоянно.

— Но не и пред мен — прошепнах. — През цялото време…

Не познавах някой, който е бил ангел и после да е станал демон. Всички демони, които познавах… е, винаги са си били демони. Не ги бях познавала като ангели.

— Винаги има първи път.

Срещнах погледа му.

— Но аз я харесвах.

Очаквах да каже нещо като: «Лошите неща се случват на добри хора», но вместо това той поклати глава.

— Съжалявам.

Преглътнах сълзите си (бях плакала достатъчно тази вечер), наведох се напред и облегнах глава на гърдите му както онази вечер. Той прокара ръка по косата ми и ме залюля.

— Тогава има ли надежда? — попитах. — След като и ангелите падат, за нас, останалите, има ли надежда?

— Няма — отговори той. — Трябва сами да се оправяме. И трябва да изберем това, което ще е най-добро за оцеляването ни. Ако приятелката ти ангел беше мислила така, нямаше да падне.

— Но това е проблемът… ангелите не мислят за себе си, нали? Те са безкористни.

— Може би — каза той несигурно. — Оставила е нещата да стигнат твърде далеч с онзи нефилим… Това не е много безкористно. И двамата са прецакани, а ние имаме още един член в клуба.

— Какъв клуб?

— Клубът. Нашият клуб. На хората, които правят една грешка и са наказани завинаги заради нея. — Той спря. — Клубът е доста голям.

Внимателно се измъкнах от прегръдката му.

— Ти какво направи?

— Ммм?

— Каква беше твоята грешка. Винсент намери талисмана… Каза, че е нещо ужасно. Черна магия. Каза, че трябва да си извършил нещо наистина лошо, за да го направиш.

Очите на Данте бяха тъжни, когато ме погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимнах.

— Не. Не искаш. За пръв път не се държиш с мен, сякаш съм най-големият задник на света. Ако ти кажа истината… ще спреш да ме уважаваш.

— Няма. Ще те уважавам дори повече.

— Но няма да ти хареса. Защо мислиш, че не те целунах онзи ден пред дома на Ерик? Аз само се шегувам, че искам да спя с теб… Мамка му, наистина искам да спя с теб, но ако го бях направил, щеше да усетиш колко малко енергия всъщност имам.

— Вярвам ти за енергията, но още искам да знам какво се е случило.

Очите му се присвиха от безсилие.

— Виж, сукубо, едва ли ще успея да разкажа историята, дори и да искам. Прекалено е трудно.

Думите му за целувката изведнъж ми подсказаха една идея.

— Ще ми покажеш ли?

— Какво?

Приближих се до него.

— Целуни ме. Почти няма да получа енергия от теб, но ако отвориш душата си за този спомен, ще доловя части от него.

Надявах се да стане. Мислите и чувствата на любовниците ми преминаваха у мен по време на секс, но не беше нещо, което можех да контролирам. Не можех да издърпам точно определени спомени. Обикновено усещах нещата, за които мъжът си мислеше. Много често беше изненадан или изпитваше вина към любимата, на която изневеряваше.