Сънят на сукубата

Изведнъж всичко се обърна. Енергията започна да се отдръпва от моята част на стаята обратно към ангелите. Сякаш се образува черна дупка и засмука всичко наоколо. Разбира се, засмукваше само енергия, не физически предмети, но въпреки това имах чувството, че дърпа и мен. Стиснах силно одеялото и се опитах да се задържа за него. Времето вече нямаше значение. Можеха да са минали и десет секунди, и десет часа.

Накрая засмукването спря и всичко се успокои. Обстановката се нормализира. Нямаше вече ненормални енергийни нива. Беше обикновена стая с трима ангели, нефилим, сукуба и първично божество на хаоса. Никта изведнъж беше забравена от всички.

Ясмин върна «човешката» си форма. Вече беше безопасно за мен. Вдигнах глава, очаквах Картър и Уитни да се спуснат и да я нападнат. Те обаче стояха замръзнали. Нямаше и следа от Джоел. Той беше унищожен. Тайфунът от сила беше отбелязал смъртта му.

Ясмин беше на колене, пръстите й бяха забити в бузите й. Тя хлипаше и шепнеше нещо, което звучеше като обезумяла молитва. Винсент, също като ангелите, стоеше на разстояние от нея. Тя току-що беше убила Джоел. Не разбирах защо никой не прави нищо. Защо просто стояха? Сякаш всички чакаха нещо.

Изведнъж зад мен нещо изсъска, по-скоро в главата ми, отколкото на глас:

— Сукубо.

Погледнах хлътналите очи на Никта. Като Винсент и ангелите, и аз бях забравила за нея. Тя протегна ръка към мен и аз се свих. За щастие невидимите стени не й позволяваха да ме доближи.

— Сукубо — повтори тя. — Докосни стените. Използвай последните си сили и ме освободи.

— Какво? Не! — Вниманието ми беше разделено между нея и другите. Всички ангели все още стояха неподвижно.

— Освободи ме и ще ти помогна да си отмъстиш.

— Да си отмъстя? За какво говориш?

— На онзи, който ме изпрати при теб, когато избягах — сопна ми се тя. — На онзи, който те обеща на мен.

Нямах представа за какво говореше.

— Той те е… освободил?

Тя се огледа неспокойно зад себе си. Времето, което имаше, изтичаше.

— Не, ти ми беше обещана! Но аз мога да ти помогна. Да ти помогна да накажеш…

— Не — отсякох. Беше прекалено опасна. За каквото и лудо отмъщение да говореше, това, което причиняваше на смъртните, не си заслужаваше.

Отчаянието й нарасна. В крайна сметка ангелите щяха да си спомнят за нея, и двете го знаехме.

— Ще ти покажа края на съня! — извика тя. — Ще ти покажа мъжа! Мъжът от съня.

Сърцето ми спря.

— Той не е истински — прошепнах. — Всичко е било лъжа. Използвала си го, за да ме заблудиш.

— Не! Всичко, което показвам, е истина. Винаги е истина.

— Не може… не е възможно. — Преглътнах и усетих как сълзи изпълват очите ми. Исках да е истина. Повече от всичко. — Това не може да се случи.