Сънят на сукубата

И все пак… въпреки че се възхищавахме един друг на принципите си, заслужаваше ли си? И наистина ли беше слабост от негова страна? Винсент и Ясмин бяха заедно много по-дълго, отколкото аз със Сет, измъчвайки се по същия начин. В крайна сметка не бяха спечелили нищо. Стана каквото стана.

— Злочестата любов не е толкова бляскава, колкото изглежда отстрани — каза Винсент, вероятно отгатнал мислите ми.

— Винаги съм го знаела.

— Понякога си мисля… че може би щеше да е подобре изобщо да не се бяхме обвързвали. Годините с нея бяха прекрасни, но… тя щеше да е жената на моя живот и да нямахме връзка.

Не знаех дали е прав. Кратките моменти на радост заслужаваха ли си болката, която можеше да последва? Не бях ли затова със Сет, макар и да знаех, че все някога ще да умре? Може би Сет беше прав за поемането на рискове. Животът беше кратък. Може би човек трябваше да граби каквото може. Всичко беше толкова объркващо. И изведнъж ми се прииска да говоря със Сет за всичко — за това как трябва да живеем живота си и да поемаме рискове, какво ни привлича един към друг и защо си заслужава да се борим за връзката ни. Не исках да повторя грешките на Ясмин и Винсент. Със Сет трябваше да седнем и непредубедено да решим как да продължим.

— Какво ще правиш сега? — попитах Винсент. Моментът не беше удачен да обсъждам философията на една връзка с него.

Той посочи неопределено зад себе си.

— Ще напусна града. Макар и да се крия, те продължават да ме търсят. Трябва да отида някъде.

Кимнах. Беше ми тъжно, че си заминава, но знаех какво щяха да направят другите ангели и демони, ако го намереха. И така, пожелах му всичко най-хубаво и го прегърнах набързо, преди да се разделим. Докато гледах как се отдалечава, се замислих за поуката от неговата история. Тревогата ми се засили, надявах се пътуването до летището да е кратко и по-бързо да говоря със Сет.

Отправих се към другата част на магазина и намерих Мади да плаща покупките си.

— Кой беше онзи мъж? — попита тя, докато подаваше кредитната си карта. — Беше сладък. Малко мърляв… но сладък.

— Имаше дълъг ден — отвърнах й. И го чакаше дълга вечност. — Просто един приятел.

— Свободен ли е?

Замислих се.

— Да. Мисля, че да.

Докато я чаках, погледнах в близкото огледало. Мади все така неизменно поддържаше новата си чаровна и стилна визия. Беше се подстригала и новата й прическа правеше лицето й деликатно и обаятелно. Панталонът и блузата й, макар и да бяха обикновени, й стояха изискано и кокетно.

От друга страна, аз изглеждах като грозната доведена сестра. О, все още имах хубава фигура и красиво лице, благодарение на умението ми да се трансформирам, но бях облякла дънки и старо палто — днес не ме интересуваше висшата мода. А и не си бях направила труда да си оправя косата. Просто я бях вързала на висока опашка. Най-красноречиво беше лицето ми. То изразяваше тъга, както лицето на Винсент. Очите ми бяха хлътнали, което ме стресна. Това контрастираше с цялата красота на чертите ми. Погледнах Мади и осъзнах, че днес тя беше сексапилната.