Версия Пеликан

За бога, той е Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и е тръгнал да разследва поредната си история, а тя — тя е само една жена. Я се стегни, приятелю.

Грей почука и зачака.

— Кой е?

— Грантам — отвърна той.

Ключът щракна и тя бавно отвори вратата. Косата я нямаше, но Дарби се усмихна и момичето от корицата на „Вог“ застана пред него и стисна здраво ръката му.

— Влез.

После затвори и заключи след него.

— Искаш ли нещо за пиене?

— С удоволствие. Какво имаш?

— Вода с лед.

— Чудесно. Почерпи ме една чаша.

Тя отиде в малката дневна, където телевизорът работеше без звук.

— Ела тук — извика го Дарби.

Той остави чантата си на масата и седна на дивана. Тя стоеше до барчето и за секунда той се възхити на тесните джинси. Без обувки. Прекалено широк памучен пуловер, яката на една страна, отдолу се виждаше презрамката на сутиена.

Подаде му чашата с вода и седна на един стол до вратата.

— Благодаря — рече той.

— Ял ли си? — запита тя.

— Не ми каза такова нещо.

— Извинявай — засмя се тя. — Много ми се струпа напоследък. Хайде да хапнем нещо тук.

Той кимна и й се усмихна.

— Чудесно. Поръчай каквото искаш.

— Умирам за мазен сандвич със сирене, пържени картофи и студена бира.

— Идеално.

Тя вдигна слушалката и поръча храната. Грантам отиде до прозореца и загледа светлинките, пълзящи по Пето авеню.

— Аз съм на двайсет и четири. Ти на колко си години? — Бе седнала на дивана и отпиваше от ледената вода.

Той се настани на стола най-близо до нея.

— На трийсет и осем. Един път женен. Разведен преди седем години и три месеца. Без деца. Живея сам с една котка. Защо избра тоя хотел?

— Имаше свободни стаи и аз ги убедих, че е важно да платя в брой и да не показвам никакви документи. Харесва ли ти?

— Не е лош. Малко е поостарял.

— Не сме тръгнали на почивка, нали знаеш?

— Добре де, не е лош. Колко време смяташ да изкараме тук?

Наблюдаваше го внимателно. Преди шест години бе публикувал книга с репортажи и макар че беше изчерпана, тя успя да намери един екземпляр в градската библиотека в Ню Орлиънс. Сега изглеждаше шест години по-възрастен от снимката на корицата, но явно с годините ставаше по-хубав. Особено с тия леко посребрени слепоочия.

— Не знам ти колко ще останеш — каза тя. — Моите планове се променят всяка минута. Може да видя някого на улицата и да отлетя за Нова Зеландия.

— Кога напусна Ню Орлиънс?

— Понеделник вечерта. Взех такси до Батън Руж — там лесно биха могли да ме проследят. После самолет до Чикаго, където си купих билети за четири различни града, включително и Бойси, където живее майка ми. Хванах самолета за Ла Гуардия в последната минута. Струва ми се, че никой не ме проследи.