Границата

беше много важно, за да използват всичките тези маскировки на тялото и ума.

„Мен ли?“ - запита се момчето.

И си отговори: Да, мен.

Автобусът спря. Хана отвори вратата. По стъпалата веднага се качиха двама

войници с пушки, за да покрият пътниците. Последва ги латиноамериканец с черна

козя брадичка и набола коса. Носеше цивилни дрехи и в джоба на кафеникавата си

риза имаше писалка.

- Кой командва тук?

- Ами... предполагам, че все още аз - каза Оливия. - Аз съм Оливия Куинтеро.

- Добре. Аз съм д-р Хернандес. Тук има ли други доктори?

- Ето ме тук, Джон Дъглас - отговори Джей Ди. - С все изкълчения си глезен.

Джеферсън Джерико нямаше избор, освен да вдигне ранената си ръка.

- И тук. Джеф Къшман... с няколко счупени пръста, струва ми се. Известно време

май ще ми е трудно да върша работа...- хвърли кос недоволен поглед към Дейв

Маккейн, но наум си помисли, че това го е спасило от разкриване... Как ли обаче

щеше да се отрази на задачата му?

- Възнамеряваме да свалим първо най- тежко ранените - заяви Хернандес. -

Разчистете пътеката, доколкото е възможно, и да се захващаме със задачата! - той се

намръщи при вида на мъртвия сивак. - Не... първо нека махнем оттук този боклук.

Разтоварването започна. Дойдоха още войници да помогнат за ранените.

Погрижиха се за трупа на Гари Рууса, както и за ранените Лила Конти и Аарън Рамзи.

Докато го вдигаха, Били Банкрофт ругаеше като пиян моряк, но го заведоха навътре

в мола, където, както д-р Хернандес бе обяснил на Оливия, беше устроена полева

болница с предостатъчни запаси лекарства. След това жената войник, която се

намираше в бронетранспортьора, се качи на борда на автобуса и си свали шлема, под

който се подаде копа рижаво-кестенява коса, на цвят като последните почервенели

есенни листа. Беше на около тридесет и пет и имаше сурово, но със силна челюст

лице с високи скули и тъмносини очи. На униформата й беше изписано „кап. Уолш“.

Итън проследи как тя спира на три фута от горгона, който безизразно се взираше

в нея и примигна няколко пъти с очи. Момчето долавяше скритата в тварта мощ, но

не и непосредствена заплаха. Дали да каже на Дейв, или пък не - запита се той. След

това горгонът леко извърна глава да се вгледа в Итън и момчето, което осъзнаваше,

че е нещо повече от момче, си каза, че засега ще запази тишина и ще остави

събитията да се развиват необезпокоявани. Щеше да защити приятелите си, ако се

наложи. Засега и това му стигаше.

- Аз съм капитан Елън Уолш - представи се униформената. - Втора в командната

йерархия съм. Прекрасно място да се задържиш година- две, ако човек си пада по

молове... - не се забелязваше и намек за усмивка. - Или ако си пада по

безопасността... по относителната безопасност - поправи се, стрелвайки с кос поглед

Дейв. - Тук сме събрали към триста цивилни и четиридесет и двама военни. Първо