Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Балтазар [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Балтазар [bg]

Электронная книга - «Балтазар [bg]». Краткое содержание книги:

„Александрийски квартет“ „Една от литературните сензации на XX век. Предизвикателен, емоционален и поетичен шедьовър!“ „Александрийски квартет“ на най-големия стилист на британската литература, Лорънс Дърел, е тетралогия за мистерията на човешката душа, за любовта и страстта, за спомените и познанието, постижимо от хората. Всеки роман от тази необикновена и екзотична поредица разказва историята на любовта и човешките взаимоотношения от различна гледна точка и набляга на един от четиримата главни герои — Жюстин, Балтазар, Маунтолив, Клия. Самият древен и мистичен град, Александрия, е петият главен герой. В него малко преди Втората световна война се събират персонажите на четирите романа… „Балтазар“ Сред този полувъображаем (и все пак напълно истински) град, който започва и свършва със съдбата на няколко души, сред този лабиринт на изтерзани сърца Балтазар е разумът. Той е лекарят мистик, философът, мислителят, който търси сърцевината на истината.     Всички живеем с избрани измислици… Всичко, казано за някой, е вярно… Всичко е вярно за всеки… Само актът на физическата любов ни разкрива истината един за друг. Животът се свежда до направения избор. Вечната резервираност на ума и вечните възможности за избор. Истината не е това, което се говори в пълно съзнание. Тя винаги е онова, което се е изплъзнало от езика или ръката — неволно допусната грешка, която издава премълчаното. „Александрийски квартет“ преоткрива модерния роман. Тук са събрани всички човешки истории, всичко ви очаква, за да ви възпламени, всички са прекалено важни, никой и нищо не може да бъде пренебрегнато. Лорънс Дърел (1912–1990) е един от най-обичаните и уважавани британски автори, въпреки че той се определя по-скоро като космополит. Животът и творчеството му бележат целия XX век. Тетралогията „Александрийски квартет“ е най-забележителното му произведение, за което мнозина смятат, че Дърел заслужава да спечели Нобелова награда за литература.
1 ... 87 88 89 90 91 92 93 94 95 ... 100
Перейти на страницу:

— Е — изпъшка шумно, с което изрази всичко, отпусна се в обятията ми и притисна топлата си уста в моята. — Отиде ли? Свърши ли всичко?

— Да.

Тя освободи амбреажа, малките камъчета изхвърчаха изпод колелата, автомобилът се гмурна в перления здрач и пое по крайбрежния път навътре в пустинята. Загледах се в изрязания й семитски профил на фона на дрезгавата, пронизана единствено от фаровете светлина. Той принадлежеше толкова много на града, който сега виждах като серия от символи, простиращи се от нас чак до отсрещния край с неговите минарета, гълъби, статуи, кораби, монети, камили и палми; той живееше в хералдическа връзка с изнурения пейзаж, който го заобикаляше отвсякъде — примките на голямото езеро; така свързан с това място, както е сфинксът с пустинята.

— Пръстенът ми — каза тя. — Донесе ли го?

— Да. — Излъсках го още веднъж във вратовръзката си и го сложих на ръката й. И съвсем неволно изтърсих:

— Жюстин, какво ще стане с нас?

Тя ме погледна намръщено като бедуинка, после се усмихна сърдечно.

— Защо?

— Не можеш да не виждаш. Трябва напълно да преустановим нашата връзка. Не мога да понасям мисълта, че теб те грози някаква опасност… Другото, което ни остава, е да отида направо при Несим и да му кажа всичко… — Какво по-точно? И аз не знаех.

— Не — отвърна ми тя с гальовен глас, — не. Недей. Ти си англичанин… не би могъл току-тъй да престъпиш закона, нали? Ти не си като нас, не си един от нас. Освен това не можеш да кажеш на Несим нищо, за което той не се досеща… Скъпи… — И Жюстин сложи топлата си ръка върху моята. — Просто изчакай… просто ме обичай, най-вече това… а после ще видим.

Сега, когато си спомням тази сцена, си давам сметка, че тя вече е носела в себе си (невидима като плода на дете) смъртта на Пърсуордън; че целувките й по моето лице всъщност са обсипвали запечатания в паметта й образ на моя приятел — смъртната маска на писателя, който изобщо не я обичаше, дори гледаше на нея с презрение. Но такъв е демонът на любовта, че аз не бих се учудил, ако по някакъв неведом начин неговата смърт би обогатила нашата физическа любов, изпълвайки я с насладата на измамите, чрез които живее женският ум — тайните удоволствия и предателства, неизменна част от всяка човешка връзка.

И все пак от какво се оплаквам аз? Дори от тази полулюбов сърцето ми преливаше. По-скоро не аз, а тя имаше причина да се оплаква. Трудно е да се разберат тези неща. Дали още тогава не е планирала бягството си от Александрия? „Женската сила е такава — пише Пърсуордън, — че една целувка може да одухотвори живота на мъжа и да го преобърне…“ Но защо продължавам? Бях щастлив и така, седнал до нея, стигаше ми да усещам топлата й длан в ръката си.

Синята нощ се бе прошарила от звезди, а бдителната пустиня клечеше от двете ни страни като причудлив амфитеатър — подобно на празните зали на въздушен чертог от облаци. Тази нощ посърналата луна изгря късно и унило замъждука над изваяните от вятъра дюни. Въздухът не помръдваше.

— За какво си мислиш? — попита моята любовница.

За какво си мислех ли? За един откъс от Прокъл, в който се твърди, че Орфей властва над сребърната раса, под която разбира онези, които водят „сребрист“ живот; за камината на Балтазар, върху чиято лавица сред инструментите за чистене на лула и индийските статуетки от дърво на трите маймунки, които не виждат, не чуват и не говорят за ставащото зло, се намираше и една магическа пентаграма на Питагор. За какво си мислех ли? Зародишът в полупрозирното си бледо було, скакалецът, приклекнал върху мустачките на житния клас, арабинът, който повтаря една и съща поговорка и тя още отеква в ума ми. „Паметта на човека е стара колкото човешкото нещастие.“ Пъдпъдъците от препълнения кафез плъзнаха бавно по земята, разляха се като мед, без дори да помислят за бягство. Базарът на балсамите ухаеше на персийски люляк.

— Преди четиринайсет хиляди години — казах на глас — Вега в Лира е била Полярната звезда. Погледни къде свети сега.

Моята любима се обърна, дълбоките й очи гледаха сърдито и аз отново видях дългите лодки, които плават към Фарос, приливът се надига, минаретата блестят от роса; звукът на слепия ходжа, който реве с гласа на къртица, пронизана от слънчевата светлина; поклащаш се керван от камили се тътри бавно, облян от светлината на собствените си фенери. Една арабка ми приготвя легло, разпухва възглавниците, докато заприличат на разбит белтък; един откъс от книгата на Пърсуордън, който гласи: „Те се гледаха в очите, съзнавайки, че нито младостта, нито силата им е достатъчна, за да предотврати раздялата.“ Когато Мелиса беше бременна, Амарил не можеше да извърши така желания от Несим аборт заради нейната болест и слабото й сърце. „И без това може да умре“ — каза той, а Несим кимна рязко, взе си палтото и излезе. Ала тя не умря тогава, първо роди детето…

1 ... 87 88 89 90 91 92 93 94 95 ... 100
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)