![Клия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/8/6/0/kliya-bg-download.jpg)
Клия [bg]
- Автор: Даррелл Лоренс Джордж
- Серия: Александрийски квартет #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-243-0
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Клия [bg]». Краткое содержание книги:
— Нещо се е случило — каза Балтазар и присви очи, а конят, сякаш дочул репликата му, спря на място. Освен нас на пристанището имаше само още един човек, който също гледаше със зяпнала уста, явно и той виждаше, че става нещо необичайно. Иначе хората се щураха нищо неподозиращи, а търговците хвалеха стоката си на висок глас. Децата бяха увлечени в игрите си — поставяха камъчета в релсите, за да станат на прах, когато трамваят мине отгоре им. Водоносец чукаше една в друга две медни чаши и крещеше: „Насам, прежаднели, насам!“ А в далечината едва забележимо и съвсем безшумно, сякаш потрепваше върху платно от коприна, огромен кораб се плъзна по изумрудената магистрала и пое към открито море.
— Това е Помбал! — извика Клия и в паниката си ме хвана под ръка. Наистина беше Помбал. Ето какво се беше случило. Двамата с Фоска излезли в пристанището с неговата платноходка, носели се по водата с обичайната си леност, без да забелязват нищо наоколо. Неусетно се отдалечили и свърнали встрани съвсем близо до един от френските кораби. Ненадеен порив на вятъра ги отвял към подветрената му страна. Каква ирония на съдбата бе сглобила тази сцена и с каква скорост я бе поставил невидимият режисьор! Защото френските кораби, макар и в плен, бяха запазили малокалибреното си оръжие, както и онова чувство за срам, което правеше поведението им избухливо и непредвидимо. Стражите, намиращи се на корабите, имаха заповед да сплашват с предупредителни изстрели всички съдове, които дръзваха да се приближат до някой от бойните кораби. Точно тогава в изпълнение на въпросната заповед един от постовете прострелял платното на Помбал, когато платноходката му завила към кораба. Това бил само предупредителен изстрел, без умисъл да стори зло. Дори и тогава е могло… не; не би могло да стане другояче. Защото моят приятел, обзет от гняв и огорчение, задето така са се отнесли с него, и то не други, а страхливците и мерзавците от собствената му кръв и вяра, пламнал от яд и възмущение, пуснал румпела, изправил се в цял ръст, размахал големите си юмруци и закрещял: „Мръсници! Подлеци! Страхливци!“
Дали е чул свистенето на куршумите? Не е много вероятно, като се има предвид врявата, която сам е вдигнал, защото платноходката се олюляла, обърнала се срещу вятъра, той загубил равновесие и тупнал. И точно тогава, докато се мъчел от легнало положение да хване скъпоценния румпел, забелязал, че Фоска пада, свлича се бавно на дъното на лодката. После сподели, че не е и подозирал, че е била ударена. Вероятно самата тя е усетила единствено замайване, защото светкавичната анестезия на шока идва мигновено след раната. Килнала се е на една страна като висока кула, а платната бавно се стоварили върху нея. Останала да лежи с отворени очи, пълничка и пухкава като ранен фазан, все още с жив, светнал поглед въпреки кръвта, която се стичала от устата й. Той извикал името й, ала от думата прокънтяла само глуха тишина, а сладководният прилив се усилил и взел да ги изтласква към брега. Настанало ново раздвижване, защото и други лодки, привлечени като мухи от рана, заприиждали наоколо, подвиквайки съвети и съчувствия. А Фоска лежала с празни отворени очи, усмихвала се сякаш на себе си, но вече от един друг свят на сънищата.
В този миг Балтазар сякаш дойде на себе си, сепна се и излезе от транса, в който беше изпаднал, скочи от кабриолета и без да каже дума, тръгна с провлечената си, поклащаща се походка към телефона на бърза помощ. Чух изщракването на слушалката и гласа му — спокоен, напълно овладян. Откликнаха на неговия зов с почти свръхестествена бързина, може би защото пунктът с линейките се намираше само на петнайсет метра разстояние. Чух подрънкващия звънец на линейката и я видях как лети по калдъръма към нас. Всички лица отново се обърнаха към конвоя от лодки — лица, на които бяха изписани само търпелива сдържаност и уплаха. Помбал стоеше на колене с наведена глава. Зад него лодкарят Али сръчно се оправяше с румпела — той пръв бе разбрал за нещастието и веднага се бе притекъл на помощ. Останалите лодкари обикаляха наоколо в кръг, съпричастни на случилото се. Успях да прочета името „Манон“, с което Помбал така гордо бе кръстил платноходката си само преди шест месеца. Всичко бе много объркано, сякаш придобило ново измерение, набъбнало от съмнения и страхове.