Клия [bg]

Малко след това една нощ кралят избяга от своята стъкленица; открихме го да клечи върху тази с кралицата и да дращи с нокти по печата. Не беше на себе си, жив като дявол, въпреки че допирът с въздуха го съсипваше. Капнахме от умора, докато го гонехме между стъклениците, като в същото време трябваше да внимаваме и да не ги счупим. Невероятно пъргав беше този хомункул и ако не беше отпаднал, тъй като се намираше извън естествената си среда, съмнявам се дали изобщо щяхме някога да го хванем. Най-накрая го сгащихме и въпреки че яростно се съпротивляваше, хапеше и дереше, сварихме да го набутаме обратно в буркана, но не преди да одраска брадичката на абата. Докато се боричкахме, той изпускаше странна миризма, която напомняше изстудяването на нагорещен метал. В един момент пръстът ми неволно докосна крака му. Беше влажен и студен, също като гумен. Полазиха ме тръпки на отвращение.

Случи се обаче нещо неприятно. Одрасканото лице на абата се възпали и той вдигна висока температура. Откарахме го в болницата, където лежи и в момента, но вече е на оправяне. Станаха и други неща, при това по-лоши. Тук, по тези места, на барона, тъй като е австриец, винаги са гледали като на странна птица, а още повече сега, когато шпиономанията, която всяка война поражда, се е развихрила до крайност. До слуха ми стигна, че властите държат да го разследват. Той прие вестта с невъзмутимо спокойствие, макар и да се досещаше, че няма право да дава подслон на онези нерегистрирани лица, които се блещеха по рафтовете на лабораторията му. Затова беше решено да се «разтворят» хомункулите и да бъдат заровени в градината. В отсъствието на абата аз се съгласих да му помогна. Не знам какво точно наля в бурканите, но като че всички пламъци на ада блъвнаха от тях и целият таван на помещението се покри със сажди и паяжини. Тварите се спаружиха и станаха колкото сушена пиявица или пъпна връв, която местните селяни имат обичая да запазват. Баронът изпъшкваше от време на време, а на челото му току избиваха капки пот. Стенеше като родилка. Най-накрая процедурата беше приключена и в полунощ бурканите бяха изнесени и заровени под разхлопаните плочи на малкия параклис, където, предполагам, стоят и досега. Баронът беше интерниран, книгите и записките му — запечатани от Пазителите на имуществото. Абатът, както вече споменах, е в болница. А аз? Поради гръцкия ми паспорт, тук аз съвсем не съм от най-подозрителните личности. За момента съм се оттеглил в кулата си. Тук, в плевниците, все още има много от масонската литература на абата; погрижих се за нея. Писах на барона един-два пъти, но той, вероятно от предпазливост, не ми отговори; навярно се страхува, че познанството ми с него може да ми навреди. И така… Войната вече отшумява. Нейният свършек и всичко, което ще последва — чак до края на века — ми е добре известно: стои пред мен черно на бяло под формата на въпроси и отговори. Но кой ще ми повярва, ако го публикувам — най-малко ти, докторе на емпиричните науки, ти, скептикът и вечният присмехулник. Що се отнася до войната, Парацелз казва следното: «Безброй са проявленията на човешкото его; в него са ангелите и дяволите, раят и адът, целият животински и растителен свят, царството на минералите; и тъй както малкият човек може да се разболее, така и големият вселенски мъж страда от болести, които обаче се проявяват като злини, поразяващи цялото човечество. Именно на този факт почиват предсказанията за бъдещи събития.» И така, скъпи приятелю, аз вече съм избрал Пътеката на мрака, която да ме отведе към просветление. Знам, че трябва да я следвам, накъдето и да води! Това не е ли все пак някакво постижение? Може би не. Ала на мен ми се струва, че е. Ето, вече чувам смеха ти!