Каменно сърце [bg]

Тя си пое дълбоко дъх и се обърна. Сет стоеше и я гледаше, сянка сред сенките на дърветата, стиснал меча си в ръце, а острието сияеше в мътно сиво като очите му. Безмълвието му беше зловещо.

Той вдигна меча си, подхвърли го във въздуха и го хвърли с острието напред към нея.

Тя инстинктивно затвори очи. Само за това ѝ стигна времето. Почувства как острието се плъзга по плътта ѝ, усети внезапната му студенина, когато разряза тъканта на ризата ѝ. А след това в ухото ѝ отекна дрезгава суха въздишка и на рамото ѝ се отпусна лепкава тежест.

Тя проплака от отвращение и потрепери. Обзета от сляпа паника тя задра с нокти по нещото, което лежеше мъртво до нея, но ръката ѝ се плъзгаше заради собствената ѝ кръв и ѝ се виеше свят. Не можеше да се отърве от него. На Сет му се наложи да я хване за врата и да я отхвърли настрани.

Без да ѝ обръща повече внимание, той издърпа меча си и го хвърли в заледеното поточе в края на сечището. Когато го извади оттам, той бе изчистен от бледата слуз на ламирската кръв.

— Дива течаща вода — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Фин. — Какъв късмет. — Той бръкна в цепнатината между два камъка, измъкна една юзда и я отърси от мъртвите листа. Синият жребец се появи в сенките зад сечището и Сет плъзна юздата на главата му. — Блокирай се, глупачко, или и двамата сме мъртви.

— Блокирам — заекна тя. — Ти ми спаси живота.

Гласът му бе натежал от презрение.

— Не го приемай лично.

Тя потрепери.

— Въпреки това благодаря.

— Бих искал да остана и да си поговорим, но ме чака спешна среща. — Той се метна на гърба на коня и хвана поводите. — Сбогом, Фини.

— Сет! — изпищя тя, докато Брандир притичваше край нея.

Той обърна коня си и я погледна с омраза.

— Остани с групичката си вещици, дечко. Тук си щастлива, нали? Най-накрая място, където да се чувстваш приобщена.

Тя се затича към него, спъвайки се в падналите клони, вкопчи се в юздите на коня, а той се вдигна на задните си крака и оголи зъби, като едва не я откъсна от земята. Сет вдигна ръка, за да я отблъсне настрани.

— Ти също — процеди яростно през зъби Фин. — Не се ли чувстваше и ти приобщен?

— Нямах време за това. — Той погледна към каменния свод.

— Дай ми малко време, егоистично копеле!

— О, това е всеобща грешка. — Той се ухили и дръпна здраво юздите на коня, за да му попречи да я захапе за ръката. — Бъркаш ме с някой, на който му пука какво мислиш за мен.

Жребецът яростно разтърси главата си и тя се задъха от усилието да се задържи за юздата. Ръцете ѝ сякаш щяха да се изтръгнат от раменете, но тя не заплака. Ако заплачеше, щеше да бъде изоставена, а ако бъдеше изоставена, щеше да умре.

— Интересуваше те какво мисли Кейт!

— Голяма грешка, също като нейната. О, ти си падаше по Кейт, нали? Какво направи тя, появи се в сънищата ти? Така се добра до мен.

— Не я познах. Мислех, че е мама, помислих, че тя е… мама. Нейната правилна половина…

— Истинската ти майка. — Той се ухили подигравателно. — Помислила си си, че е истинската ти майка. По-добра от онази, която имаш.