Великият лов

Според Ранд това изобщо не можеше да се нарече село. Шепа къщурки с дървени покриви и стрехи почти до земята на билото на един хълм над речното русло, огрени от утринното слънце. Оттук, изглежда, не минаваха много хора. Само преди няколко часа бяха напуснали поредния си стан и беше дошло време да намерят поредните останки от бивака на Мраколюбците, както всеки ден, но този път не видяха нищо такова.

Самата река с нищо не наподобяваше на пълноводната Еринин, както я описваха в сказанията — но пък тук тя беше близо до изворите си в Гръбнака на света. Буен поток, не повече от шестдесет стъпки широк, с брегове, обрасли с дървета, и сал, завързан на дебело въже между двата бряга, забил нос в отсрещния бряг.

За първи път следата водеше право към човешко обиталище. Право към къщите на хълма. По единствената прашна улица, около която бяха скупчени къщите, не се мяркаше жива душа.

— Засада ли, милорд? — промълви тихо Юно.

Ингтар даде необходимите указания и шиенарците снишиха пиките си и се пръснаха, за да обкръжат къщите. После по сигнал с ръка от страна на Ингтар, те се втурнаха в галоп от четири посоки между къщите. Копитата на конете им вдигаха облаци прах. Жива душа не се мяркаше. Ездачите дръпнаха юздите и прахът започна да се сляга.

Ранд прибра стрелата, която бе опънал на тетивата. Мат и Перин направиха същото. Лоиал и Хюрин стояха на мястото, където ги бе оставил Ингтар, и гледаха притеснено.

Ингтар им махна с ръка и Ранд и останалите поеха напред да се присъединят към шиенарците.

— Миризмата на това място не ми харесва — промърмори Перин, когато се озоваха сред къщите. Хюрин го изгледа озадачено. — Мирише на нещо лошо.

— Проклетите Мраколюбци и тролоците са минали направо от тук, милорд — каза Юно. — Направо към сала. Кръв и пепел! Адски късмет ще имаме, ако не са го насекли, да ги вземат мътните дано.

— Къде са хората? — попита Лоиал.

Вратите стояха отворени, на прозорците се вееха пердета, но въпреки тропота на копитата не беше се появил никой.

— Претърсете къщите — разпореди се Ингтар. Мъжете слязоха от конете и се затичаха да изпълнят заповедта му, но скоро се върнаха, клатейки унило глави.

— Просто са изчезнали, милорд — докладва Юно. — Няма ги, да ме изгори дано. Все едно са се вдигнали и са решили изведнъж да тръгнат, да ги тръшне дано. — Той изведнъж млъкна и посочи една къща зад Ингтар. — Зад онзи прозорец има някаква жена. Как съм я изтървал, да я тръшне дано… — И се затича към къщата преди някой от останалите да успее да се помръдне.

— Не я плаши! — извика му Ингтар. — Юно, трябват ни сведения. Светлината да те ослепи дано, Юно, не я плаши! — Едноокият изчезна през отворената врата. Ингтар отново надигна глас. — Няма да ви навредим, добра жено. Ние сме воини на лорд Агелмар от Фал Дара. Не бой се! Няма нищо лошо да ти сторим.