Великият лов

„Добре че този път поне не се отдръпнаха.“

Той седна от другата страна на Ингтар.

— Не мога да разбера защо Юно ме гледа толкова сърдито. Сигурно е заради сетрето.

Ингтар замълча умислен, после преглътна и отрони:

— Юно несъмнено се чуди дали заслужаваш да притежаваш меч със знака на чаплата. — Мат изсумтя високо, но Ингтар невъзмутимо продължи: — Не се поддавай и не позволявай Юно да те изнервя. Той, ако може, и с лорд Агелмар ще се държи като с новобранец. Е, сигурно не чак с Агелмар, но с всички други. Езикът му е като ренде, но съветите му са добри. И как иначе — участвал е в бойни походи още преди да се родя. Слушай съветите му, не обръщай внимание на езика му и няма да имаш никакви проблеми.

— Мислех, че е като Масема. — Ранд напъха лъжица гозба в устата си. Беше гореща, но я нагълта. Не бяха яли, откакто напуснаха Фал Дара, а тази заран си беше имал достатъчно други грижи, за да се сети за закуска. Стомахът му загъргори, напомняйки, че е крайно време да се залови с храната. Помисли си дали ако каже на Масема, че храната е вкусна, това някак ще помогне. — Масема се държи така, сякаш ме мрази, и не мога да разбера защо.

— Масема е служил три години в Източните блата — отвърна Ингтар. — При Анкор Дайл, срещу айилците. — Той се намръщи и разбърка умислено яхнията си. — Въпроси обаче не задавам. Щом Лан Дай Шан и Моарейн Седай твърдят, че си от Андор, от Две реки, значи е така. Но видът на айилците не може да излезе от главата на Масема и като те види… — Той сви рамене. — Повече не питам.

Ранд пусна лъжицата в купата си и въздъхна.

— Защо всички ме взимат за някой, който не съм? Аз съм от Две реки, Ингтар. Отглеждах табак със… със своя баща и пасях овцете му. Това съм аз. Селянин и овчар от Две реки.

— Той наистина е от Две реки — вметна презрително Мат. — Отрасъл съм с него, макар че сега не можеш да го познаеш. Набийте му сега в главата и тази глупост за Айил, отгоре на всичко, което вече си е въобразил, и Светлината знае само какво ще се получи. Айилски лорд, едва ли не.

— Не — намеси се Лоиал. — Той наистина прилича. Не си ли спомняш, Ранд, веднъж ти го намекнах, макар тогава да смятах, че не ви познавам достатъчно вас човеците. Спомняш ли си? „Догде изчезне Сянката, догде водата изтече, оголил зъби срещу Сянката, в презрение крещящ, с последния си дъх, чак до Деня последен, ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака.“ Спомняш ли си, Ранд?

Ранд заби очи в купата си. „Увий си шуфа около главата и ще заприличаш досущ на айилец.“ Това пък му го беше казал Гавин, братът на Елейн, щерката-наследница на Андор. „Всички ме вземат за някой, който не съм.“

— Това пък какво беше? — попита Мат. — За плюенето в окото на Тъмния.

— Това е военната клетва на айилците — отвърна Ингтар. — И не се съмнявам, че я спазват. С изключение на амбуланти и веселчуни, айилците делят света на две. На айилци и на врагове. Само към Кайриен са си променили отношението преди петстотин години, и то по някаква причина, която никой освен самите айилци не знае, но се съмнявам, че биха го направили отново.