Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Ниска стена препречваше пътя. Той я прекрачи и чу как Сиона стори същото. Дърветата около тях бяха потънали в цвят — бели цветове с оранжева средна част, където се трудеха тъмнокафяви насекоми. Въздухът бе изпълнен с жужене и цветен аромат, извикващ в съзнанието му джунглата от растящи на воля цветя на Каладън.

Той спря, когато стигна до билото на един от хълмите, обърна се и погледна надолу към правоъгълната подредба на Гойгоа. Покривите бяха плоски и черни.

Сиона седна на плътно избуялата трева и обгърна с ръце коленете си.

— Не стана така, както мислеше, нали? — попита Айдахо.

Жената поклати глава в знак на отрицание и той видя, че малко я дели от сълзите.

— Защо го мразиш толкова? — попита я.

— Не можем да се грижим сами за собствения си живот! Айдахо отново погледна към къщите под тях.

— Има ли много села като това?

— Пред теб е лицето на Империята на Червея!

— Какво му е лошото?

— Нищо, ако това искаш да чуеш.

— Да разбирам ли, че е единственото, позволено от него?

— Именно, още няколко града с пазарища… И Онн. Казвали са ми, че дори столиците на планетите не са повече от големи села.

— Питам отново: кое му е лошото?

— Един огромен затвор — нищо повече!

— Тогава го напусни.

— Къде? Как? Да не мислиш, че можем ей-така да се качим на някой кораб на Сдружението и да отидем другаде… където и да е?

Тя посочи надолу към Гойгоа, където малко встрани се виждаха топтера и Говорещите с риби, насядали на тревата недалече от него. И добави: — Нашите тъмничари няма да ни оставят да си тръгнем!

— Но те пътуват — възрази Айдахо. — Навсякъде, където пожелаят.

— Да, навсякъде, където ги изпрати Червея!

Сиона притисна лице към коленете си и попита приглушено:

— Как е било в по-старите времена?

— Различно, а нерядко и много опасно.

Той погледна към стените, ограждащи пасищата и градините, и продължи:

— Тук, на Дюн, не съществуваха дори въображаеми линии, определящи границите на собственост върху земята. Всичко беше във владение на атреидите.

— С изключение на свободните.

— Да. Но те знаеха докъде да се разпростират — от тази страна на някой укрепен склон или отвъд, където панът(*) белееше на фона на пясъка…

— И можеха да ходят, където поискат!

— С известни ограничения.

— Някои от нас бленуват за пустинята — каза тя.

— Имате си Сарийър.

Тя вдигна глава и го загледа втренчено:

— Това мъничко… нещо!

— Хиляда и петстотин на петстотин километра не е чак толкова малко.

Сиона се изправи с думите:

— Питал ли си Червея защо ни държи като в затвор?

— Мирът на Лито и Златната Пътека осигуряват нашето оцеляване. Това е, което той казва.

— А знаеш ли какво рече на баща ми? Дебнех ги, когато бях дете. И го чух.

— Какви бяха думите му?

— Че ни спестява повечето кризисни ситуации, за да ни ограничи в евентуалното придобиване на сила. Буквално отсече: „Хората са свикнали да бъдат държани дълго време в дадено състояние, дори ако то е много тежко, но сега истинското бедствие съм аз. Боговете също могат да се превръщат в бедствие и страдание.“ Дънкан, точно това каза тогава. Червея е като зла болест!