Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Взех една възглавница от леглото и я пъхнах под главата му, за да ме вижда по-добре. А и ако започнеше да се мята, нямаше да си разбие темето. Не бях загрижен толкова за него, колкото за това, че може да проличи при евентуална аутопсия.
Клекнах до Кроули и се вторачих в лицето му. Първо клепачите му запремигваха, после очите му се забелиха. След това се стабилизираха и започнаха да се фокусират. Накрая ужасено се опулиха, когато ме позна. Опита се да помръдне и след като установи, че не може, започна да се задъхва.
— Спокойно — тихо му казах. — Няма да ти причиня болка — което си бе чистата истина, поне в известен смисъл.
Задъхването продължи.
— Тогава… тогава защо си ме вързал?
Основателен въпрос. Реших да бъда откровен с него, поне отчасти.
— Имаш право — отвърнах. — Ще уточня. Няма да ти причиня болка, ако ми кажеш каквото ме интересува.
Кроули мъчително преглътна и кимна. Очите му все още бяха облещени от ужас, но вече полагаше усилия да се вземе в ръце.
— Добре. Ясно.
Изчаках, за да му дам време да оцени напълно новата действителност. Този тип явно не беше тежък случай. Естествено, работеше в ЦРУ, обаче ми изглеждаше от колежанчетата, а не от бойците. Сигурно за последен път бе виждал насилие на живо на площадката в детската градина. А сега, не щеш ли, се оказваше завързан и безпомощен, до него клечеше доказан убиец и го зяпаше като жаба, на която се кани да направи дисекция. Беше нормално да е ужасен. И това ме радваше. Ако успеех ловко да направлявам ужаса му, имаше голяма вероятност да ми каже каквото ме интересуваше.
— Е, господин Кроули, предполагам, че трябва да поговорим за това защо симпатичен човек като вас иска да ме убият — започнах.
Той прехапа устни и пак преглътна тежко. Дъхът му влизаше и излизаше със свистене. Виждах, че се опитва да прецени как да се държи. Да отрича всичко? Да обвини някой друг? Да признае и да моли за милост? Нещо по средата?
Наблюдавайки отчаяните му усилия да вземе решение, да претегли плюсовете и минусите на незначителните си възможности, усещах, че Кроули разбира, че знам какво си мисли, че вече съм виждал всичко това и съм наясно как да се справя с него, независимо от тактиката, на която се спре.
Затова сигурно щеше да е достатъчно благоразумен да не отрече направо всичко. Не, струваше ми се схватлив, даже отракан. На някакво равнище той сигурно си казваше: „Не отричай, той нямаше да е тук, ако не разполагаше с достатъчно информация. И ако не я отречеш, ако признаеш донякъде, той ще бъде по-склонен да повярва на следващите ти думи.“ Това щеше да е вариант на номера с галошите, който преди малко бях изиграл на старицата при асансьорите. И Кроули навярно също щеше да се справи добре. Мнозина от тия момчета от Управлението адски ги бива в лъжите.
Да видим, помислих си й сам се басирах със себе си. Сигурно ще е нещо от рода: аз само изпълнявах заповед.
— Не бях аз — рече Кроули и без да подозира, ми спечели баса. — Друг беше.
— Кой?
— Ами… виж, Господи Боже, не мога да ти кажа такова нещо!
— Обаче не си бил ти.
В очите му проблесна надежда.
— Да, точно така.
Въздъхнах.
— Има ли друг Чарлс Кроули, който да ти прилича и да смърди като теб? — попитах го.
— Моля?
— Двойник. Да не би да имаш двойник?
— Моля? Не, не, нямам.
— И аз се съмнявам. Но виждаш ли, странна работа. Защото един тип, който изглежда точно като теб и също се казва Кроули, въпреки че се представил за Джонсън, наскоро предложил сто хиляди долара, за да ме очистят.
Той се озърна надясно, невролингвистичен признак за измислица, а не за припомняне. Опитваше се да съчини нещо, да се измъкне от ъгъла, в който го бях приклещил.
— Възможно е, не зная. Може някой да използва моето име. Мъчи се да ме натопи.
Пак въздъхнах.
— Човекът, на когото си предложил стоте бона, е носел мобифон с вграден дигитален фотоапарат — осведомих го. — И ти е направил пет-шест снимки…
Зениците му се разшириха. Той облиза устни.
— Боя се, че нещата няма да свършат така, както се надявахме — заявих.
— Добре, добре, извинявай, просто ме беше страх. Аз предложих парите. Само че виж, не исках да го направя, просто… нямах друг избор.
— Слушам те.
Кроули дълбоко си пое дъх.
— Наскоро са те наели да… да тръгнеш по дирите на един човек. Проблемът ти всъщност е с този човек.
Отвратено поклатих глава. Опитът ми показва, че бюрократите се отнасят към убийството по същия начин, по който викторианците са се отнасяли към секса: просто не са можели да се насилят да го наричат със собственото му име.
Зачаках, оставяйки напрежението на мълчанието да му се отрази. Той обаче запази хладнокръвие и възпря импулсивното си желание да говори. Добре, минаваме към план Б.