Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Продължихме така, кожа до кожа, с леки докосвания, меки въздишки, разтуптени сърца, докато накрая тя се намести върху мен и се подпря на ръцете и краката си, за да поемат тежестта и, защото се страхуваше да не ми причини болка. Движехме се едновременно, подвластни на желанието си един за друг, в смесица от страст, топлина, обич и невероятна близост, която ни пронизваше до дъно. Всичко свърши в мълчание, заради което усещането беше още по-остро, уста в уста и дъх в дъх.
Тя остана да лежи до мен, докато сърцата ни се успокоиха. След това се изправи и каза:
— Не знам дали искам да се влюбя в теб, Хари. Не знам дали ще го понеса.
Отворих очи и казах кротко:
— Никога не съм искал да те нараня. Не знам дали е правилно.
— Аз знам какво чувствам — каза тя и ме целуна отново, след това ме докосна по челото и повдигна главата ми, за да ме погледа с нежните си съчувстващи очи. — Виждаш толкова много болка. Исках само да ти напомня, че на този свят има и нещо друго.
Аз съм доста корав човек. Само ме погледнете. Справям се с много груби неща. Но има други, спрямо които не притежавам твърдост. Заплаках, а Сюзан ме прегърна и започна да ме люлее, докато сълзите ми не пресъхнаха.
Исках да си остана тук, където беше топло, където беше чисто и никой не умираше. Нямаше кръв и ръмжащи животни и никой не се опитваше да ме убие. Харесваше ми да съм тук, със Сюзан, в нейните прегръдки, много повече отколкото да изляза под сребърната светлина на пълната луна, която нарастваше все повече на хоризонта, заобиколена от смътен ореол.
Въпреки това се отдръпнах от нея и седнах.
Това беше луната на безумците.
Тя стана от леглото и се върна с голяма чанта, от която извади черните ми джинси, черните ми гуменки, плътна, дебела тъмносива риза и комплект тъмно бельо, за да пасва по цвят, и накрая, да бъде благословена, и ибупрофен. Изправих се, за да се облека, но тя сложи ръка на рамото ми и ме накара да седна отново — след това сама ме облече, бавно, внимателно, напълно съсредоточена в тази задача. И двамата мълчахме.
Случвало ли ви се е да ви облича красива гола жена? Да препаше кръста ви преди битка? В това имаше нещо изключително успокояващо и едновременно възбуждащо. Чувствах, че тялото ми става по-отпуснато и възприемчиво, а сетивата ми влизат в тон със заобикалящата ме обстановка.
Чух стъпки в хола, последвани от почукване на вратата.
— Магьоснико, време е — прозвуча гласът на Тера.
Станах, но Сюзан хвана ръката ми.
— Хари — каза тя, — почакай минутка. — Коленичи до чантата и извади тежка, плоска и широка кутия. — Смятах да ти го дам на рождения ден, но мисля, че ще ти бъде от полза сега.
Наведох глава и взех кутията в ръка. Беше тежка.
— Какво е това? — попитах.
— Отвори я, глупчо — отвърна тя и ми се усмихна.
Отворих я и отвътре ме лъхна миризмата на мека, обработена кожа, чувствена и плътна, увита в прозрачна хартия. Оставих капака настрани, отвих хартията и напипах нещо от тъмна кожа, съвсем нова и толкова матова, че даже не отразяваше светлината. Извадих нещото от кутията и разгънах едно тежко и дълго палто, подобно по кройка на моя шлифер чак до мантията около яката и ръкавите, изработено от най-фина материя.
Примигнах срещу палтото и възкликнах:
— Сигурно си платила цяло състояние за него.
Тя се изсмя дяволито.
— Да. Но затова пък успях да го облека на голо само за да го усетя върху кожата си. — Лицето и стана сериозно. — Искам да имаш нещо от мен, Хари. За късмет.
След това пристъпи до мен и ми помогна да го облека.
Палтото ме обви с удобната си тежест и някаква особена фамилиарност. Седеше ми чудесно. Издърпах верижката на пентаграма от майка ми изпод ризата и го оставих да виси отвън. След това извадих конфискувания пистолет на Харис от джоба за инструменти на комбинезона и го прибрах в джоба на палтото. Нямах никакви магически сечива. Дори може би не притежавах вече магически способности. Пистолетът беше доста несигурно оръжие.
Но бях готов, доколкото беше възможно.
Обърнах се да кажа довиждане на Сюзан и видях, че тя трескаво се облича.
— Какво правиш? — попитах я аз.
— Обличам се — каза тя.
— Защо?
— Някой трябва да кара минивана, Дрезден. — Тя издърпа тениската си, метна сакото си през рамо и мина покрай мен, хвърляйки ми един кос поглед. — Освен това вероятно ще бъде най-значителното паранормално събитие, което ще мога да опиша. Да не би да очакваш да стоя настрани?