Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Закопчах предпазния колан и огледах драскотините по ръцете и лактите си — грозни, тъмни моравокафеникави петна, които покриваха кожата ми така плътно, че не можех да разбера къде свършва едното и започва другото. Седнах и се облегнах на прозореца, като подпрях глава с дясната си ръка.
— Какво правиш тук с тези хора? — попитах Сюзан, когато тя седна на шофьорското място.
— Аз съм техният шофьор — каза тя. — Бях единствената достатъчно възрастна, за да наеме минивана.
Трепнах.
— Аха.
— Кажи ми какво стана — каза тя и потегли. — След като скочи от колата и аз преодолях сърдечната си криза, и повикахме полицията, както ти поиска. Тера отиде да те търси и ми каза, че полицаите се забавили и че «Уличните вълци» са те отвели. Защо се разби оня камион?
— Лош късмет. Някой е накарал всичките му гуми да се спукат едновременно.
Сюзан ми отправи един лукав поглед и подкара минивана.
— Копелета. Отпусни се, Хари. Изглеждаш като катастрофирал влак. Ще те заведем на едно спокойно място.
— Трябва ми храна — казах аз. — Умирам от глад. Тера, ще следиш ли кога ще изгрее луната?
— Да — каза тя. — Облаците се изчистват. Вече виждам няколко звезди.
— Чудесно — измърморих аз. И след това заспах, без да обръщам внимание на ритмичното клатушкане на минивана. Събудих се от миризмата на препържена мазнина и печено месо и погледнах към гишето на едно заведение за бързо хранене. Сюзан плати в брой и даде на всеки по един хартиен плик. Извадих златистата хартиена корона отвътре, завих я в кръг и я сложих на главата си. Сюзан ме погледна и се изсмя.
— Аз съм — пропях аз, присвивайки властно очи, — царят на бургерите.
Сюзан се засмя отново и поклати глава, а Тера ми отправи сериозен, безучастен поглед. Погледнах към младежите в дъното на минивана и видях, че те поглъщат храната като гладни вълци (не е игра на думи).
Тера проследи погледа ми и се наведе към мен.
— Кутрета — каза тя, макар че тази дума криеше по-дълбок смисъл. — Не са толкова тежко ранени, колкото си мислят. Едва ли имат много белези за показване.
— Това е добре — казах аз, изпих си коМлата и преглътнах наведнъж няколко топли пържени картофчета. — Но това, което наистина ме интересува — казах аз, — е защо имаше твоя кръв в ресторанта на Марконе през нощта преди пълнолуние.
Тера извади хамбургера от хлебчето и започна да го гризе, държейки го с пръстите си.
— Питай друг път.
— Съжалявам — казах аз, — не съм сигурен, че ще има друг път. Кажи ми сега.
Тера отхапа още един път и вдигна рамене.
— Знаех какви са намеренията на глутницата, която е дразнела моя годеник и друг път. Реших, че могат да се опитат да нанесат удар, и отидох при тях, за да се помъча да ги спра.
— Сама?
Тера подсмръкна.
— Повечето от тези, които се преобразяват във вълци, не знаят какво е да си вълк, магьоснико. Но те бяха поели твърде много от характера на зверовете. Минах през прозореца и започнах да се бия, обаче ме превъзхождаха по численост. Избягах, преди да ме убият.
— А какво знаеш за тези хлапета? — казах аз и посочих с глава към задната част на минивана.
Тя погледна към тях и за момент зърнах в очите и топлина и гордост, които надделяха над равнодушните, нечовешки черти на лицето и.
— Деца. Но със силни сърца. Те искаха да се научат. Помоли ги сами да ти разкажат историята си.
— Може би по-късно — казах аз и доядох пържените картофки. — Къде отиваме?
— На сигурно място, да се превъоръжим и подготвим.
— Само аз — опънах и се. — Само аз ще се подготвя. Не ви искам с мен.
— Грешиш — каза Тера. — Идвам с теб.
— Не.
Тя вторачи кехлибарените си очи върху мен.
— Ти си силен, магьоснико. Но все още не си видял какво мога. Мъжете, срещу които ще се изправим, искат да ми отнемат годеника. Няма да им позволя. Аз ще бъда с теб и ти трябва да ме убиеш, за да ме спреш.
Този път аз бях принуден да извърна поглед. Навъсен, изпих напитката си, докато Тера дояждаше спокойно своя хамбургер.
— Коя си ти? — попитах я накрая.
— Загубила съм твърде много членове от моето семейство — каза тя.
След това се отпусна на седалката и прекрати разговора.