Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Никога не съм бил вярващ. Това не бе съвсем точно. Вярвах, че има Бог или нещо съвсем близо до него, за да заслужава такова име — след като съществуват демони, трябва да има и ангели, нали? Ако има Дявол, някъде трябва да има и Бог. Но Той и аз никога не виждахме нещата по същия начин.
Въпреки това повдигнах поглед нагоре. Не казах и не си помислих нищо, но ако Бог слушаше, надявах се желанието ми да стигне до него. Не исках някой от тези деца да загине.
Глава 27
Парфюмът на Сюзан ме заведе до нея. Тя ме чакаше в спалнята на първия етаж. Стоеше в просто обзаведената стая в джинси и бяла тениска, на която пишеше: «ИСКАШ ДА ГИ ИЗЯДЕШ? НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ». Беше една от моите. Когато ме видя, повдигна високо брадичка, сякаш се опитваше да попречи на сълзите да потекат от очите и.
Погледите ни се срещнаха и се задържаха. Бяхме се гледали така преди една година. Тя припадна, когато видя какво има в моята душа. Аз самият не се поглеждам дълго в огледалата.
В нея обаче мисля, че видях страст, която рядко откривам у други хора, освен у себе си. Мотивацията да тръгнеш, да правиш неща, да действаш. Точно това я тласкаше напред да изравя свръхестествени истории за полукомичния вестник «Аркейн». Имаше дарба за това, можеше да дълбае боклука, който хората се опитваха да загърбят, и да измъква факти, невинаги лесни за обяснение. Караше хората да се замислят. Това беше нещо лично за нея — знаех това, но не разбирах защо Сюзан беше решена да накара хората да видят истината.
Затворих вратата след себе си и закуцуках към нея.
— Те ще те убият — каза тя. — Не отивай.
Когато стигнах до нея, тя докосна с ръце гърдите ми, след това бузите си.
— Трябва да отида. Дентън няма да ме остави жив. Трябва да приключа с тази работа, преди да излезе извън контрол. И преди да загинат още хора. Ако не отида довечера, Дентън ще убие Марконе и Макфин и ще хвърли вината върху Макфин. Ще се измъкне чист и след това ще започне да преследва мен. А може би и теб.
— Ние можем да отидем някъде — каза тя тихо — и да се скрием.
Затворих очи. Беше казала «ние». Рядко го правеше преди. Аз също не бях мислил по този начин. В продължение на много години. И започнах едва напоследък.
Трябваше да кажа нещо. И да приема последиците. Тя знаеше това и разбираше, че съм го забелязал. Застина в очакване.
Вместо това казах:
— Не ме бива много да се крия. И теб също.
Тя въздъхна и аз усетих, че се притиска към мен. Щеше да има сълзи по ризата ми, но не погледнах към нея.
— Ти си прав — каза тя след малко. Гласът и трепереше. — Знам, че е така. Но ме е страх, Хари, наистина. Съзнавам, че не сме особено близки. Приятели, любовници, но…
— Работа — казах и затворих очи.
Тя кимна.
— Да, работа. — Вкопчи се в ризата ми и ме погледна. Очите и бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите и. — Не искам да те загубя сега. Не искам работата да е единственото, което ще остане.
Опитах се да измисля нещо разумно. Нещо, което да я успокои, да и даде увереност, да и помогне да се почувства по-добре и да разбере какво изпитвам към нея. Но и в това не бях съвсем сигурен.
Започнах да я целувам и грубата четина около устата и брадата ми драскаше нежната и кожа. Тя се стегна в началото, но след това се разтопи и се притисна към мен с някаква женствена готовност и мекота, изоставяйки всякакво разстояние, останало между нейното красиво тяло и мен. Целувката ни се задълбочи и се превърна в напрегнато и еротично самоотдаване. Движението на устните ни, топлината на нашите притиснати едно към друго тела. Лекото докосване на пръстите ми по кожата на лицето и. Подраскването на нейните нокти, докато пръстите и мачкаха ризата ми. Сърцето ми туптеше и усещах, че нейното също бие ускорено.
Тя се откъсна от целувката ми първа и аз се олюлях, останал без дъх. Без да каже нито дума, ме отведе до края на леглото и ме накара да седна. След това изчезна в банята и се появи след миг с леген топла вода, сапун и кърпа.
Разсъблече ме. Бавно. Деликатно. Смени превръзките, шепнейки нежно, когато усещах болка, целуваше очите и челото ми, за да ме успокои. Изкъпа ме с водата, чиято топлина отми засъхналата пот, кръвта и част от болката. Търпеливо, по-нежна от дъжда, тя ме направи чист, докато аз се унесох със затворени очи. Чувах как от време на време издавам леки звуци в отговор на нейните докосвания.
Усетих прегръдката и. Почувствах голата и кожа, гладка и топла върху моята. Отворих очи и видях сребристото сияние на луната над далечния хоризонт на езерото. То очертаваше контурите на Сюзан с всичките и сладостни женствени форми, като красива сянка. Тя ме целуна отново, аз и отвърнах и целувката ни беше мека и влажна, едновременно овладяна и отчаяна, като почти застиналата повърхност на бърза река. Устните и се откъснаха от моите и обходиха кожата, която току-що беше почистила, а когато се опитах да я докосна, тя леко натисна ръцете ми, нареждайки ми без думи да стоя мирно.