Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
— Тера. Имах тежки дни. Ще рухна след две минути, ако се опитам да тичам.
Жената ме погледна с лишените си от страст кехлибарени очи.
— Какво ще направиш?
— Ще прескоча стената точно тук — казах аз.
Тера погледна към стената и поклати глава.
— Не мога да прекарам глутницата над стената. Те не са достатъчно силни да се преобразуват непрекъснато, а не притежават ръце, когато са във форма на вълци.
— Тогава само аз. Предполагам, че ще можете да ме намерите?
Тера изсумтя.
— Разбира се. Но е много глупаво да се опиташ да прескочиш сам стената. Ами ако те видят с камерите?
— Остави на мен да се тревожа за камерите — казах аз. — Помогни ми да стигна до върха. След това ти и групата ще заобиколите и ще се срещнем тук.
Тера се намръщи с мрачно изражение.
— Това е глупаво, магьоснико. Ако си прекалено наранен да тичаш, тогава не си способен и да тръгнеш сам.
— Нямаме време — казах и погледнах към луната, — за да спорим сега. Имаш ли нужда от моята помощ, или не?
Тера издаде нещо средно между сумтене и ръмжене и за миг мускулите и се издуха под кожата. Един от групата издаде кратко скимтене и се отдалечи от нас.
— Добре тогава, магьоснико — каза Тера. — Ще ти покажа най-близката камера и ще ти помогна за стената. Щом скочиш от другата страна, остани на същото място. Не знаем дали има някой оттатък, или къде е точно.
— Не се безпокой за мен — казах аз. — Мисли за себе си. Ако съществува лесен път през стената, Дентън може да се появи на същото място, за да влезе. Или Макфин.
— Макфин — каза Тера с гордост в гласа и страх в поледа — няма дори да забележи, че стената се изпречва на пътя му.
Намръщих се.
— Покажи ми камерата.
Тера ме поведе гола и мълчалива през мрака, сякаш въобще не и правеше впечатление вечерният хлад. Тревата беше влажна, мека и дълбока. Тера посочи към малкото, мълчаливо квадратче на видеокамерата, поставено върху стената срещу улицата, почти скрито в сянката на клоните.
Облизах устни и се наведох към камерата, оставайки скрит в храстите. Присвих очи и съсредоточих цялата си воля, опитвайки да я фокусирам. Сърцето ми започна да бие и усетих потта, която се стичаше под мишниците и челото ми. Да се омагьоса нещо механично, обикновено е доста просто. Магическото поле, което заобикаля практикуващите това Изкуство, всява хаос в технологичните приспособления. В подходящ ден само преминаването наблизо е достатъчно да взриви мобилен телефон или да извади от строя копирна машина.
Но днес не ми беше ден. Енергийното поле край мен беше сериозно отслабено в сравнение с обичайното му ниво и метафизичните «мускули», които нормално бих използвал, за да насоча тази енергия, преживяваха крещяща агония, която се проявяваше с болки по цялото ми тяло.
Трябваше да вляза вътре и мислех, че не съм в състояние да измина целия път около имението. Карах вече на празен резервоар и едно ново усилие щеше да ме накара да дишам като риба на сухо и да искам да съм си вкъщи в леглото.
Успокоих мислите си и напрегнах цялата енергия, която притежавах, и това ми причини болки в главата, които се разпространиха и към уморените ми колене и рамене. Но енергията се натрупваше и натрупваше, а заедно с нея и болката, докато накрая не можех повече да търпя.
— Malivaso[26] — прошепнах и насочих ръка към квадратната форма, подобно на ученик, който хвърля бейзболна топка с неподходящата ръка. Силата, която бях натрупал, макар да изглеждаше, че ще ме разпори по шевовете, се изстреля с немощно хълцане и се насочи, залитайки, към охранителната камера.
Дълго време нищо не се случи. След това блесна светлина и от задната част на камерата изскочиха малък сноп искри. После от нея излезе пушек като треперещо облаче и аз усетих малък прилив на триумф. Все още беше останало нещо у мен, макар че се изискваше много тежко усилие да осъществя най-простите задачи.
— Всичко е наред — казах секунда след това с леко писклив глас. — Да вървим.
Огледахме се да сме сигурни, че няма никакви коли, след което Тера, вълчетата «Алфа» и аз прекосихме пътя и минахме през някакви декоративни разлистени храсти към каменната стена. Тера сплете пръсти, за да направи стреме. Сложих в него здравия си крак и натиснах силно. Тя ме повдигна и почти ме хвърли над стената. Задържах се за миг на върха, видях светлините на приближаваща се кола и се претърколих бързо от другата страна, падайки тежко върху влажната кална земя.
Беше тъмно. Наистина тъмно. Свих се в основата на стената сред голите клони и упоритите листа на платаните. Лунната светлина проникваше тук-там, но само за да направи тъмните места още по-мрачни. Моето черно кожено палто беше почти невидимо и си спомних, че бях чел някъде, че блясъкът на очите и зъбите беше единственото, което можеше да ме издаде — не ми харесваше да седя в мрака със затворени очи и не направих така. Вместо това, сложих конфискувания пистолет в единия джоб и извадих асовете си от другия. След това зачаках в тъмното моите съюзници. И чаках. И чаках. Времето минаваше и аз знаех, че всяка минута изглежда като цял час, затова започнах да броя в ритъма на всяко поемане на дъх.