Прелестен мрак

— Итън, защо не отидеш с Уесли? Виждам Розали и искам да я питам какво брашно използва за тортата си „Колибри“.

Леля Пру заби бастуна си в тревата, а Телма помогна на леля Мърси да стане от количката.

— Сигурна ли си, че ще се справите сами?

Леля Пру ме изгледа свъсено.

— Разбира се, че шъ съ справим. Грижим се сами за себе си отпреди да съ родиш.

— Отпреди баща ти да се беше родил — поправи я леля Грейс.

— За малко да забравя — отвори чантичката си леля Пру и измъкна нещо оттам. — Намерих медальона на проклетата котка. — Погледна неодобрително към Лусил. — Не че шъ ти бъде много полезна. Не че някои личности оценяват годините, в които си се грижил за тях и си им бил верен и си ги разхождал редовно на собствения си простор. Това няма да ти купи и капчица благодарност от тях.

Котката бавно се отдалечи от нашата групичка, без да си направи труда да се обърне назад. Погледнах към металната табелка-медальон с гравираното върху нея име на Лусил и я пъхнах в джоба си.

— Халката липсва. По-добре я прибери в портфейла си, та да ти е под ръка, ако трябва да доказваш, че туй животно няма бяс. Често хапе. Телма шъ купи друга халка, за да я закачиш.

— Благодаря.

Сестрите се хванаха под ръка и трите гигантски шапки се удариха една в друга, докато притежателките им се запътиха към своите приятелки. Дори лелите ми имаха приятели. Животът ми беше отвратителен.

— Шон и Ърл са купили бира и „Джим Бим“. Всички ще се съберат зад криптата на Хъникът.

Поне имах Линк. И двамата знаехме, че няма да отида при другите, за да пия с тях. След няколко минути щях да стоя пред гроба на мъртвата си майка. Сетих се за това как тя винаги се смееше, когато й разказвах за мистър Лий и неговата извратена версия на американската история, или истерия, както я наричаше тя. Как двамата с баща ми танцуваха боси на музиката на Джеймс Тейлър в кухнята ни. Как знаеше точно какво да каже, когато всичко се обърка. Как щеше да намери точните думи в този момент, когато бившата ми приятелка беше с някакъв мутант със суперсили, а не с мен.

Линк ме докосна по рамото.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Да се поразходим малко.

Щях да застана пред този гроб днес, но не бях готов. Не още.

Лена, къде…

Улових се навреме и се опитах да отблъсна мисълта надалече. Не знаех защо все още се опитвах да се свържа с нея. По навик, предполагах. Но вместо гласа на Лена, чух този на Савана. Стоеше пред мен, гримирана прекалено силно, но въпреки това успяваше да изглежда хубава. Беше с лъскава коса и тежки сенки, а презрамките на лятната й рокля бяха толкова тънки, че да накарат момчетата да мислят само за това как да ги смъкнат. Имам предвид, ако човек не знаеше, че тя е кучка или пък ако не му пукаше за това.

— Искрено съжалявам за майка ти, Итън.

Закашля се неловко. Сигурно майка й я беше накарала да дойде тук, все пак мисис Сноу беше основен стълб на тукашното общество. Тази вечер, макар да беше минала повече от година от смъртта на майка ми, сигурно щях да намеря пред вратата ни поне няколко купи и тенджери с храна, както в деня след погребението й. Времето минава бавно в Гатлин, също както с кучешките години, но на обратно. И също както тогава, и сега Ама щеше да остави тези манджи навън за храна на опосумите.