Прелестен мрак

Баща ми ме притисна още веднъж.

— Ще те оставя насаме с нея. Ще се поразходя малко.

Продължавах да гледам надгробния камък с малкия келтски символ ауен, издълбан в него. Знаех, че майка ми го беше обичала. Три лъча, които се събираха на върха — символ на светлината.

Чух гласа на Мариан зад гърба си:

— Ауен. Келтската дума за „поетическо вдъхновение“ или „духовно просветление“. Две неща, които майка ти уважаваше.

Замислих се за символите в трегера на вратата в „Рейвънуд“, символите на Книгата на луните, и за онзи на вратата в клуба „Изгнание“. Символите означават нещо. В някои случаи дори повече от думите. Майка ми го знаеше. Може би това беше причината да стане Пазител или пък го беше научила от Пазителите преди нея. Имаше толкова много неща, които не знаех за нея.

— Итън, съжалявам. Искаш ли да останеш сам?

Оставих Мариан да ме прегърне.

— Не. Всъщност не чувствам, че е тук. Знаеш какво имам предвид.

— Да.

Тя ме целуна по челото и се усмихна, изваждайки зелен домат от джоба си. Постави го внимателно върху надгробния камък.

Усмихнах се и аз.

— Ако й беше истинска приятелка, трябваше да го изпържиш.

Мариан постави ръка на рамото ми. Беше облечена в най-красивата си рокля като всички останали, но нейната беше някак по-хубава. Беше нежна и жълта, с хлабаво вързана панделка на врата. Полата й имаше сигурно стотици надиплени плисета като на рокля от стар филм. Приличаше на нещо, което Лена би носила.

— Лила знае, че не правя такива неща. — Стисна ме силно. — Дойдох само за да те видя.

— Благодаря ти, лельо Мариан. Последните дни бяха доста тежки.

— Оливия ми разказа. Чародейски бар, инкубус, Бяс — всичко накуп в една нощ. Страхувам се, че Ама няма да ти позволи повече да ме посещаваш.

Не спомена нищо за Лив.

— Има и още нещо.

Лена. Не можах да кажа името й на глас. Мариан махна кичур коса от очите ми.

— Чух. И съжалявам. Но ти донесох нещо. — Отвори чантата си и извади малка сребърна кутия с гравиран символ на капака й. — Както казах, дойдох заради теб, за да ти дам това. — Подаде ми кутията. — Беше на майка ти, едно от най-ценните й притежания. По-старо е от останалата част от колекцията й. Мисля, че би искала да е у теб.

Взех я в ръка. Кутията беше по-тежка, отколкото изглеждаше.

— Бъди внимателен. Крехко е.

Повдигнах внимателно капака, очаквах вътре да намеря още едно от съкровищата на мама, някоя от реликвите от Гражданската война — парче от знаме, куршум, късче дантела. Нещо, белязано от историята и времето. Но когато отворих кутията, вътре видях нещо друго, носещо следите на друга история и друго време. Разбрах какво е в мига, в който го видях.