Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
Затворих се в библиотеката с няколко най-хубавите семейни алхимични книги и празни листове хартия. Едната страница бе частично покрита с драскулки и диаграми, които можех да си разчета само аз. След всичко случващо се в замъка се отказах от опитите си да дестилирам спирт от вино. Тома и Етиен искаха да тичат наоколо с приятелите си и да си пъхат пръстите в последната торта на готвача, а не да ми помагат в научния експеримент.
— Даяна. — Филип винаги се движеше с огромна скорост и ме забелязваше чак когато стигнеше средата на стаята. — Мислех, че си с Матю.
— Не мога да го гледам как се катери на високо — признах си.
Той кимна с разбиране.
— Какво правиш? — попита и надникна през рамото ми.
— Опитвам се да разбера какво общо имаме аз и Матю с алхимията. — Главата ми бе замаяна, защото не използвах мозъка си и спях малко.
Филип остави на масата шепа малки хартиени триъгълници, спирали и квадрати и дръпна един стол. Посочи една от рисунките.
— Това е печатът на Матю.
— Така е. Освен това е символ на среброто и златото, на луната и слънцето. — По време на сатурналиите залата бе осеяна с такива украси. — Мисля си за това от понеделник вечерта. Разбирам защо една вещица би била означена с полумесец и сребро — и двата символа са свързани с богинята. Но защо някой ще означава вампир със слънцето? — Това бе напълно против традициите.
— Защото не се променяме. Животът ни не се топи и не вехне, и също като златото телата ни устояват на разрухата на смъртта и болестите.
— Трябваше да се сетя. — Записах си някои бележки.
— Май и за други неща мислиш — усмихна се Филип. — Матю е много щастлив.
— Не само заради мен — казах и срещнах погледа на свекъра си. — Матю е щастлив, защото отново е с теб.
Сянка замъгли очите на Филип.
— С Изабо обичаме децата да се прибират у дома. Всеки от тях си има собствен живот, но това не прави отсъствието им по-леко за понасяне.
— Днес ти липсва и Галоуглас — отбелязах. Филип изглеждаше нетипично потиснат.
— Така е. — Разбърка сгънатата хартия с пръсти. — Юг, най-големият ми син, го доведе в семейството. Юг винаги вземаше мъдри решения с кого да сподели кръвта си и Галоуглас не прави изключение. Той е свиреп воин и има чувство за достойнство като баща си. По-спокоен съм, като знам, че внукът ми е в Англия с Матю.
— Матю рядко споменава Юг.
— Беше по-близък тъкмо с него от всички останали братя. Когато Юг умря заедно с последните тамплиери в ръцете на краля и църквата, това разтърси силно Матю. Трябваше му много време, преди да успее да се освободи от болестната си жажда за кръв и да се върне при нас.
— А Галоуглас?
— Галоуглас не е готов да се раздели с мъката си, а докато не го направи, няма да стъпи във Франция. Внукът ми иска възмездие за тези, които предадоха доверието на Юг, също като Матю, но отмъщението никога не е ефикасно средство срещу загубата. Някой ден внукът ми ще се върне. Сигурен съм. — За миг ми се стори остарял, вече не беше енергичният владетел, а баща, страдащ от нещастието да надживее синовете си.
— Благодаря ти, Филип. — Поколебах се, преди да сложа длан върху неговата. Той потупа ръката ми и стана. Взе една от алхимичните книги. Беше красиво илюстрираният екземпляр на «Aurora Consurgens» на Годфроа, книгата, която първа ме привлече в Сет-Тур.
— Каква любопитна тема е алхимията — промърмори Филип, докато прелистваше страниците. Намери рисунка на Слънчевия крал и Лунната кралица на гърбовете на лъв и грифон и се усмихна широко. — Да, това ще свърши работа. — И сложи една от хартиените си украси между страниците.
— Какво правиш? — Изгарях от любопитство.
— С Изабо играем на тази игра. Когато някой от нас е далеч, оставяме скрити послания между страниците на книгите. Толкова много неща се случват за един ден, че понякога е трудно да запомним всичко, за да си го разкажем, като се видим пак. Но пък можем да попадаме на възпоменания като това, когато най-малко очакваме, и да си ги споделяме.
Филип отиде до полиците и измъкна стар том с кожена подвързия.
— Това е една от любимите ни истории, «Песен за Армурис»[59]. С Изабо имаме прости вкусове, харесваме приключенски истории. Винаги си крием посланията в тази. Той пъхна навита на руло хартия между гръбчето на книгата и страниците. Оттам изпадна сгънат хартиен правоъгълник.
— Изабо започна да използва нож и посланията ѝ станаха по-трудни за намиране. Пълна е с номера. Да видим какво има да ми каже. — Филип разгъна листа и зачете мълчаливо. Когато вдигна глава, очите му блестяха, а бузите му бяха по-червени от обикновено.