Четирите цвята на магията

— Че имаш част от Черния Лондон?

Антари се вцепени.

— За какво говориш?

— Вярно ли е? — настоя принцът.

— Рай — поде Кел предпазливо. — Кой ти го каза?

Не би могъл да е никой от познатите му, с изключение на онези, които искаха камъкът да изчезне, и другите, които искаха да си го върнат.

Рай поклати тъжно глава.

— Какво си донесъл в града ни, Кел? Какво ни причини?

— Рай, аз…

— Предупредих те, че ще стане нещо такова. Казах ти да не продължаваш със сделките си, защото ще те хванат и дори аз няма да съм в състояние да те защитя.

Кръвта на Кел изстина.

— Кралят и кралицата знаят ли?

Принцът присви очи.

— Не. Не още.

Младият антари въздъхна с облекчение.

— Не е нужно да узнават. Ще направя необходимото. Връщам го там, Рай. Чак до падналия град.

Рай сбърчи вежди.

— Не мога да ти позволя.

— Защо не? — изуми се Кел. — Това е единственото място, където следва да се намира талисманът.

— Къде е сега?

— В безопасност — отвърна пътешественикът с надежда това да е вярно.

— Кел, не възможно е да ти помогна, ако не ми позволиш.

— Грижа се за проблема, Рай. Честна дума.

Принцът поклати глава.

— Обещанията не стигат. Вече не. Кажи ми къде е камъкът.

Кел се смръзна.

— Не съм ти споменавал, че е камък.

Помежду им се възцари мъчителна тишина. Рай не отклоняваше поглед от антари. Постепенно устните му се разтеглиха в мрачна усмивчица, която разкриви лицето му, сякаш принадлежеше на чужд човек.

— О, Кел… — въздъхна. Наведе се напред, отпусна лакти на коленете си и пленникът забеляза под яката му нещо, което го смрази до мозъка на костите. Медальон. Прозрачна огърлица с кървавочервени ръбове. Позната му беше, видял я бе съвсем неотдавна.

На шията на Астрид Дейн.

Кел скочи на крака, но гвардейците веднага се втурнаха и го блъснаха назад. Движенията им бяха твърде спокойни, хватката — твърде силна. Омагьосани. Разбира се. Нищо чудно, че си бяха спуснали визьорите. Магията си личи по очите.

— Здравей, момченце-цветенце! — Думите се разнесоха от устата на Рай с глас, който хем беше неговият, хем не беше.

— Астрид — изсъска Кел. — Всички в двореца ли си омагьосала?

От устните на Рай се изплъзна тих кикот.

— Още не, но работя по въпроса.

— Какво си сторила с брат ми?

— Просто го взех назаем… — Рай бръкна под яката на ризата си и извади медальона. Само едно нещо можеше да бъде: амулет за обладаване. Астрид рече: — Кръв на антари. Позволява на заклинанието да съществува и в двата свята.

— Ще си платиш за това — изръмжа Кел. — Ще…

— Какво ще направиш? Ще ме нараниш ли? И ще рискуваш да пострада безценния ти принц? Съмнявам се… — По устните на Рай отново се разля същата студена усмивка, която му беше тъй чужда. — Къде е камъкът, Кел?

— Какво правиш тук?

— Не е ли очевидно? — Рай махна с ръка да обхване стаята. — Откривам филиал.