Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Рена искаше да изгуби съзнание, но дори когато демонът започна да яде плътта ѝ, тя не се предаде. Извлече магия от Анокх Слънце, надявайки се, молейки се за някаква помощ, но не успя да фокусира магията в защити, нито можеше да създаде въздух в пламналите си гърди.

Тогава внезапно го чу, някъде ужасно отдалеч.

Зовът на Ядрото.

През пукнатините на начупения камък, някъде дълбоко в Ала отекваше някаква песен, точно както Арлен я бе описал преди време. Призоваваше я като жонгльор на танц или като протегнатите ръце на майка ѝ, привличащи я за топла прегръдка. Там нямаше да има болка. Нямаше да има повече страдания. Само топлото сияние на силата на Създателя.

Рена посегна към нея и болката изчезна. Ноктите на демона изщракаха във въздуха, когато тя потъна под повърхността, устремена към тази безкрайна сила, оставила цялата болка на повърхността. Повече нямаше да има никакви демони. Никакви хора, способни както да помагат, така и да нараняват.

Повече никакви изгреви, които я изгаряха, докато отнемаха магията, погълната през нощта.

Повече никакъв Арлен, който да я прегръща и да ѝ шепне, че я обича.

Тя рязко се спря. Докъде бе стигнала? Ядрото беше близо, песента му вече гърмеше в ушите ѝ, повърхността бе някъде далеч. Тя напрегна сетивата си и успя, макар и съвсем слабо, да долови звуците от битката.

Арлен, който се биеше редом с най-върлия си враг заради спасението на човешката раса. Шанвах, която бе изоставила смъртно ранения си баща, за да задържи демонската орда. И тя, която бягаше към топлата прегръдка.

Рена рязко смени посоката и се измъкна през пукнатините на пода. Видя мимика да блъска по защитата, обграждаща Арлен, Джардир и мисловния демон, но бариерата, която държеше мозъка вътре, задържаше и мимика отвън. Накрая той се обърна към Шанвах и се насочи към незащитения ѝ гръб.

Рена се пресегна да го спре, но установи, че няма крайници, тялото ѝ все още беше нематериално. Тя се опита да се материализира, но както я бе предупредил Арлен, това се оказа не чак толкова лесно. Почувства как облакът, в който се бе превърнало тялото ѝ, се опитва да се втвърди, но това ставаше твърде бавно. Рена се съсредоточи, спомни си как изглеждаха крайниците ѝ и им внуши да се материализират, но знаеше, че това няма да стане навреме. Мимикът нападна с протегнати нокти.

ДРЪН!

Стрела от арбалет се заби в гърлото на демона и излетя от другата му страна сред фонтан от сукървица. Демонът се обърна към Шанджат още преди ужасната му рана да се изцели, а воинът пусна арбалета и сграбчи копието си.

– По-скоро Ний ще ме вземе, демоне, отколкото да ти позволя да докоснеш дъщеря ми!

Атаката на Шанджат беше колеблива, ударът в главата и загубата на кръв бяха отнели от силата и баланса му, но прицелът му не беше пострадал. Копието потъна дълбоко в демона и той нададе вой, докато магията му изтичаше и се обръщаше срещу него във вълни от убийс­твена енергия. Само частичка от тази енергия премина през дръжката на копието в Шанджат, но Рена видя, че тя бе достатъчна, за да възстанови баланса в аурата на Шанджат и да го върне отново в битката.

– Пази вратата! – извика тя, прекоси за миг стаята и се хвърли върху демона.

Той се разтвори във въздуха, но този път Рена го последва, припомняйки си описанието на Арлен за битката му с мозъка по пътя към Ядрото. Тя се сля със същността му и докосна волята му.

Демонът не беше твърде умен по човешките стандарти. Може би притежаваше интелигентността на дете, макар че това бе много повече от безмозъчните търтеи, които доминираха в демонския род.

Не беше особено умен, но пък беше силен. Искаше единствено да защити своя мозък, готов бе на всичко за това. Рена стоеше на пътя му и той отчаяно се бореше с нея.

Но докато волята на демона бе съсредоточена върху защитата на мозъка му, Рена мислеше за бъдещето на цялото човечество. Цялото човечество и най-вече Арлен. Ако не успееше да спре демона, всичко щеше да бъде изгубено и тогава по-добре да се беше оставила Ядрото да я привлече. Или да беше оставила баща си да прави каквото си иска с нея, също както бе постъпила Лейни. Каква полза щеше да има от презрения ѝ живот, щом не можеше да се справи с това?