Ключът на Соломон

— Но аз съм на работа, уважаема госпожо, не мога да напускам поста си. Приключвам след два часа и тогава, ако искате…

— Сега, голямо момче! Нуждая се от теб сега! Заведи ме някъде и ми дай онова, за което така жадувам… Само пет минути, а? Пет минути, през които ще ти се отдам с гърдите си… суета… и ще…

— Значи… — заекна портиерът, който вече се задъхваше. — Да отидем… да отидем… в кабинета ми. Пет минути ли казвате?

— Пет горещи минути, през които ще те подлудя, мой див жребецо… ти си моят настървен тигър, силен бик…

— Елате… елате… Там ще ни е по-удобно…

Гласовете се отдалечиха и се чу хлопване на врата. Томаш надникна във фоайето, обърна се и погледна към изчервилата се Мария Флор.

— Пътят е чист — обяви той. Хайде.

Влязоха с тихи стъпки и пресякоха малкото фоайе. Имаше два асансьора, но те предпочетоха стълбището, стори им се по-дискретно. Минаха покрай стаичката на портиера, откъдето се чуваха стенания и въздишки.

Тогава Мария Флор не каза нищо, тъй като трябваше да бъдат тихи, но когато стигнаха до стълбището, не се сдържа.

— Слушай, къде намери тази… тази уличница?

Въпросът разсмя Томаш. Бе очаквал този разпит, откакто блондинката се бе появила.

— Във вестника.

— Във вестника ли?

— В обявите се предлагат и услуги от проститутки, както знаеш. Обадих се, взех името и адреса на елитен бордей, от онези, които предоставят момичета на конгресмените в Капитолия. Отидох там, огледах ги всички и избрах тази. Струваше ми цяло състояние, дори няма да казвам колко.

Мария Флор се спря на стъпалата преди последната площадка и го изгледа настойчиво, сякаш искаше да му изтръгне душата.

— Ходил си в бордея?

— Разбира се — отвърна той. — Исках да се уверя, че наетото момиче ще може да разкара портиера от пътя ни. — Той махна с ръка към партера. — И съм направил сполучлив избор, не мислиш ли? Тя успя, нали? Какъв е проблемът?

Приятелката му не отговори. Отново се заизкачва нагоре, мърморейки тихо нещо, от което се чуваха само тиради като "пффф, каква безсрамна мръсница", "всички мъже са еднакви" и "но какво намират в тези гнусни уличници". Стигнаха до третия етаж и тръгнаха по коридора да намерят вратата на апартамента на Франк Белами.

— Ти си на ход — каза Томаш и я подкани да се приближи. — Мислиш ли, че ще успееш да я отвориш?

Мария Флор се поколеба.

— Слушай, сигурен ли си, че няма аларма?

— Не мога да бъда сигурен, но не забравяй, че собственикът на апартамента е вече мъртъв. След като не е тук, кой би дошъл, за да включи алармата?

— И все пак…

— Слушай, трябва да рискуваме — каза историкът, сочейки вратата. — Нямаме избор.

Приятелката му примирено въздъхна, приклекна на мокета на коридора и разгледа ключалката.

— Тази е от сложните — отбеляза тя. — Но не се тревожи, няма да се дам.

Извади тел от дамската си чанта и я пъхна в ключалката, като я завъртя, за да добие представа от структурата на механизма.

Къде се научи да отключваш врати така?

В полицията — отвърна тя, без да отделя поглед от ключалката. — Настанените в дома понякога се заключват в стаите си и е голяма разправия да ги изкараш оттам, нямаш представа. Обикновено имаме резервни ключове, разбира се, но се случва да изчезнат и настъпва истински хаос. За да разреша този проблем веднъж завинаги, отидох в полицията и те ме обучиха да отварям заключени врати отвън.