Отдел Убийства: Главният заподозрян

Да, точно така, отгоре се чуха стъпки. Сега всичко ще се изясни, сега Андрей ще надникне в кабинета и веднъж завинаги ще се разбере, че там няма никого, че всичко това е плод на болното му въображение и напрегнати нерви. Още повече че звуците от кабинета утихнаха. Най-вероятно там не е имало никой. Разбира се, не е удобно пред помощника си да изглежда изплашен истерик, но вече е време да приключи със страховете, които го обземат нощем. Пет минути позор — затова пък спокоен сън.

— Идвам, Владимир Александрович! — раздаде се гласът на Андрей.

Вратата на спалнята се отвори, младежът беше бос и само по шорти, както и миналия път.

— Донесете ми ръкописа от кабинета — рече едва чуто Соловьов. — Нещо не ми се спи, ще се опитам да поработя малко.

— Разпечатката ли? — уточни Андрей, като също премина — На полушепот.

— Не, оригинала, японския текст.

Андрей излезе, като притвори вратата след себе си. Ето сега, помисли Соловьов, сега от кабинета се раздава шум и грохот, може би гласове… Или Андрей ще се върне и ще каже, че в кабинета цари безпорядък, вратата на сейфа е отворена.

Но всичко бе тихо. Щракна ключът — Андрей светна в кабинета. Крачки. Пак щракане — лампата е изгасена. Скърцане на врата.

— Ето, заповядайте. Да ви помогна ли да седнете?

— Да, бъдете така добър.

Помощникът повдигна ловко Соловьов, подпъхна подмишниците му възглавници, вдигна папката с щипката за страници.

— Още нещо, Владимир Александрович?

— Не, няма друго. Вървете да почивате, Андрей. Извинете, че ви събудих.

— Какво говорите — помощникът се усмихна, — това ми е работата.

Като остана сам, Соловьов се постара да се застави да чете текста. След току-що преживяния страх все едно няма да заспи. Какво става с него? В кабинета няма никой, така му се е сторило. Андрей спокойно влезе там, взе ръкописа и излезе. Значи там е било празно. Ами ако все пак е имало някой? Чул е гласовете и се е скрил? Нали Андрей не е очаквал, че там може да има някой, затова сигурно не се е оглеждал. Може нощният посетител да се е скрил зад вратата, зад библиотеката или в най-лошия случай зад пердето. Сега вече Соловьов се ругаеше, че се побоя да разкаже на Андрей за страховете си. Трябваше да го предупреди, че в кабинета може да има външни лица. А така — отново неизвестност.

В къщата цареше пълна тишина. Соловьов успя да се съсредоточи и да прочете няколко страници, като машинално отбелязваше с молив в полето фразите, които му се струваха несполучливи, прекалено кратки и откъслечни, които в руския вариант могат да се обединят в едно изречение. Мина почти час, докато той не почувства, че очите му се затварят и сега май ще заспи. Отмести ръкописа на нощното шкафче, смъкна възглавниците изгаси лампата. Но не минаха и десет минути и пак му се счу шумолене.

Полудява, няма никакво съмнение. Развил е мания за преследване. Или нещо от този род. Има слухови халюцинации. Има нужда от психиатър, а не от милиция.