Смъртоносен танц
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Смъртоносен танц». Краткое содержание книги:
— Очаквам да те видя с нетърпение — каза той.
— Дори в Циркът?
— Навсякъде. Обичам те.
— И аз те обичам.
Затворихме. Никой от нас не беше казал „довиждане“, Фройдистко изплъзване, може би. Обзалагах се, че Ричард и Жан-Клод щяха да намерят нещо, за което да се сбият, а аз наистина бях прекалено уморена, за да се замесвам. Но ако бях казала на Ричард да стои далеч, той щеше да сметне, че искам да бъда насаме с Жан-Клод, което със сигурност не беше вярно. Значи двамата щяха да имат своята малка битка. Явно, имах своя собствена битка, избрана изцяло от мен, такава включваща ме, Жан-Клод, и Деймиън. Те бяха нарушили закона в „Смъртоносен танц“, нарушили достатъчно, че с правилния съдия можех да взема разрешително за екзекуцията на Деймиън. Можехме да имаме една голяма, славна, съкрушителна битка.
Чудя се къде щеше да спи всеки и с кого.
21
Циркът на прокълнатите е комбинация от пътуващ карнавал, цирк и някой от по-ниските кръгове на ада. Отвън зъбати клоуни танцуваха под светлините, които изписваха името му. Плакати покриваха стените на сградата, обявявайки: „Вижте как зомбита се надигат от гроба. Вижте ламия — полу-жена, полу-змия.“ В цирка не използваха трикове, всичко беше напълно истинско. Това беше една от няколкото вампирски туристически атракции, които приемаха деца. Ако имах дете, никога нямаше да го доведа близо до това място. Дори и аз не се чувствах в безопасност тук.
Едуард ме чакаше пред полицейското управление, точно както беше казал, че ще направи. Взимането на показанията ми беше отнело три часа, не два. Единствената причина, поради която ме пуснаха толкова скоро беше Боб, съпруг на Катрин и колега адвокат, който най-накрая им каза да ме обвинят или да ме освободят. Всъщност си мислех, че може и да ме обвинят. Но имах трима свидетели, които казваха, че убийството е било при самозащита, свидетели, които не бях срещала никога до тогава. Това свърши работа. Прокуратурата обикновено не повдигаше обвинения при самозащита. Обикновено.
Едуард ме вкара през една странична врата на цирка. Не само нямаше светлини, които да я обозначават като специална, но освен това нямаше и дръжка от външната страна на подсилената стоманена врата. Едуард почука. Вратата се отвори и ние влязохме. Джейсън затвори вратата зад нас. Снощи го мярнах в „Смъртоносен танц“. Не бих могла да не забележа облеклото му. Беше облечен в пластична блуза без ръкави, която стоеше като излята по тялото му. Половината му панталони бяха от някакъв къдрав син плат, който приличаше на цветно фолио с изрязана овална дупка, която излагаше на показ бедрото, прасеца и след като се обърна и половината му задник. Поклатих главата си, усмихвайки се.
— Моля ти се кажи ми, че Жан-Клод не те е накарал да излезеш така навън, където би могъл да те види някой.
Джейсън ми се ухили и се завъртя, за да мога да огледам дупето му.
— Не ти ли харесва?
— Не съм сигурна — казах аз.
— Обсъждайте модата после на по-сигурно място — каза Едуард. Той погледна вратата в дясно, която водеше към останалата част от цирка. Тя никога не се заключваше, тъй като върху нея имаше знак, че е само за упълномощения персонал. Стояхме в каменна стая с една електрическа крушка, висяща от тавана. Това беше склад. Трета врата беше поставена на далечната стена. Зад нея имаше стълбище и най-дълбоките места, където вампирите оставаха през деня.
— Ще бъда буквално под земята съвсем скоро, Едуард.
Едуард ме погледна за момент.
— Обеща ми да се криеш за двадесет и четири часа. Без да излизаш навън, по каквато и да е причина. Не излизай дори и в цирка, докато е отворено за публиката. Просто стой долу.
— Ай, ай, капитане.
— Това не е шега, Анита.
Дръпнах силно бронежилетката, която бях сложила над роклята си. Беше твърде голяма и неудобна за мен.
— Ако смятах, че е смешно нямаше да навлека това.
— Ще ти донеса някаква броня, която да ти подхожда, когато се върна.
Срещнах неговите бледосини очи и видях нещо, което не бях виждала преди. Той беше притеснен.
— Мислиш, че ще успеят да ме убият, така ли е?
Той не погледна настрани. Дори не потрепна. Но това, което видях на лицето му ме накара да пожелая да го беше направил.
— Когато се върна утре, ще доведа помощ с мен.
— Какъв тип помощ?
— Мой тип.
— Какво трябва да означава това?
Той поклати глава.
— Двадесет и четири часа означава, че да се криеш до утре призори, Анита. Ако имам късмет, ще се върна с името и тогава ще можем да го убием. Не се отпускай докато ме няма.