Смъртоносен танц
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Смъртоносен танц». Краткое содержание книги:
Той седеше точно зад жената. Беше облечен в черно, обшито със сребърна бродерия и носеше яка и маншети от широка дантела. Имаше увиснала черна шапка само с едно бяло перо и сребриста ивица в долната й част. Черна коса падаше на къдрици по рамената му. Беше гладко обръснат и художникът се беше опитал да хване обсебващото синьо на очите му. Гледах лицето на Жан-Клод, нарисувано стотици години преди да бъда родена. Другите двама се усмихваха. Само той беше спокоен и перфектен, тъмно до тяхното светло. Той беше като сянката на смъртта пристигнала на бала.
Знаех, че Жан-Клод е на няколко столетия, но никога не бях получавала толкова очевидно доказателство хвърлено в лицето ми. Портретът ме потресе и по друга причина. Накара ме да се чудя, дали Жан-Клод не лъжеше за възрастта си.
Някакъв звук ме накара да се обърна. Джейсън се отпусна на единия стол. Жан-Клод стоеше зад мен. Беше свалил сакото си и къдравата му черна коса, падаше върху раменете на алената му риза. Маншетите на ризата му бяха дълги и покриваха китките му, задържани на място от три антични копчета, точно като тези на яката на ризата. Без сакото, което разсейваше очите, бледият овал на кожата му блещукаше, обграден от червеният плат. Плата покриваше зърната му, но оставяше открит пъпа му и привличаше очите към ръба на черните му панталони. Или може би привличаше само мен. Беше лоша идея да съм тук. Той беше точно толкова опасен, колкото и наемният убиец, може би и повече. Опасен по начини, за които изобщо нямах думи.
Той се плъзна към мен в черните си ботуши. Наблюдавах го как се приближава като елен, хванат в светлината на фарове. Очаквах да започне да флиртува или да попита дали ми харесва картината. Вместо това той каза:
— Кажи ми за Робърт. Полицаите казаха, че той е мъртъв, но че още не знаят нищо. Ти трябва да си видяла тялото. Наистина ли е мъртъв?
Гласът му беше пълен с безпокойство, притеснен. Това ме накара напълно да сваля защитата си.
— Взели са сърцето му.
— Ако е само кол в сърцето, той може да оживее, ако колът бъде махнат.
Поклатих глава.
— Сърцето му напълно липсваше. Не можахме да го открием в къщата или на двора.
Жан-Клод спря. Внезапно се свлече в един от столовете, втренчен в нищото или в нещо, което аз не можех да видя.
— Тогава той наистина си е отишъл — усетих мъката в гласа му, както друг път усещах смеха му, почувствах я като студен, сив дъжд.
— Ти се отнасяше с него като с боклук. Защо сега се разкайваш и ридаеш?
Той ме погледна.
— Не се разкайвам.
— Но се отнасяше с него лошо.
— Аз бях неговият господар. Ако се отнасях с него любезно, той щеше да го приеме като знак за слабост. Той щеше да ме предизвика и аз щях да го убия. Не критикувай нещата, които не разбираш — имаше гняв в последното изречение, достатъчен да изпрати горещина по кожата ми.
По принцип това нямаше да ме ядоса, но тази вечер…
— Извинявам се. Ти си прав. Аз не разбирам. Не мислех, че даваш пет пари за Робърт, с изключение на това, че той увеличаваше силата ти.
— Значи изобщо не ме разбираш, ma petite. Той беше мой компаньон повече от век. След век бих тъгувал, дори и за изгубен враг. Робърт не ми беше приятел, но беше мой. Мой да го наказвам, мой да го награждавам, мой да го пазя. Аз го провалих.
Той се втренчи в мен, очите му бяха сини и чужди.
— Благодарен съм ти, че си наглеждала Моника. Последното, което мога да направя за Робърт е да се погрижа за жена му и детето му. Те няма да имат никакви грижи.
Той се изправи с едно гладко движение.
— Ела, ma petite. Ще те придружа до нашата стая — не ми хареса как звучеше нашата, но не започнах да споря. Този нов, усъвършенстван, емоционален Жан-Клод напълно ме объркваше.
— Кои са другите двама на картината?
Той погледна към нея.
— Джулиана и Ашър. Тя беше неговият човешки слуга. Тримата се движихме заедно почти двадесет години.
Добре. Сега не можеше да ми говори някакви глупости за облеклото, което носеха.
— Ти си твърде млад, за да си бил мускетар.
Той ме погледна, изражението му беше грижливо изчистено от всякакви емоции.
— Какво имаш предвид, ma petite?
— Не се и опитвай. Облеклото е от около 1600-ната година, някъде около времето на Тримата мускетари на Дюма. Когато се срещнахме за пръв път, ти ми каза, че си на двеста и десет години. Допуснах, че може да ме лъжеш и си по-близо до тристате.