Смъртоносен танц

Имах малки сърповидни белези от нокти на дясната ми ръка. Моника се беше вкопчила в нея, сякаш това бе било всичко, което я държеше цяла. Когато контракциите бяха станали най-зле и изглеждаше, че Моника ще загуби бебето си така, както съпруга си, нейните дълги, лакирани нокти се бяха забили в мен. Едва когато кръв се беше стекла от ръката ми на тънки пурпурни струйки, една сестра каза нещо. Когато Моника се успокои, те бяха настояли да се заемат с раните. Бяха използвали лепенките с анимационни герои, които пазеха за бебетата, така че сега ръката ми беше покрита с Мики Маус и Гуфи. Имаше телевизор на рафт на стената, но не го бях включила. Единствените звуци бяха бръмченето от циркулиращия въздух в отдушниците и сърцебиенето на бебето. Униформено ченге стоеше отвън пред вратата. Ако Робърт беше убит от някоя радикална групировка, тогава Моника и бебето бяха възможни мишени. Ако той беше убит по лични причини, Моника можеше да знае нещо. По единия или по другия начин, тя беше в опасност. Така че й бяха сложили охрана. Прекрасно за мен, след като всичко, с което бях останала беше един нож. Наистина ми липсваха пистолетите ми.

Телефонът на масичката до леглото иззвъня и аз изхвръкнах стремглаво от стола си, блъскайки се да взема телефона, ужасена, че може да събуди Моника. Сложих слушалката срещу устата си и заговорих тихо докато пулсът ми биеше силно.

— Да?

— Анита? — беше Едуард.

— Как узна къде съм?

— Единственото, което има значение, е, че щом аз мога да те намеря, значи и някой друг може.

— Договорът важи ли още?

— Да.

— По дяволите. А крайният срок?

— Увеличен е на 48 часа.

— Е, мамка му. Не са ли непоколебими?

— Мисля, че трябва да минеш в нелегалност за кратко, Анита.

— Имаш предвид да се крия?

— Да.

— Мислех, че искаш да съм примамка.

— Ако останеш навън, ще ни трябват повече бодигардове. Върколаците и вампирите са чудовища, но са аматьори. Ние сме професионалисти, това е, което ни дава предимство. Добър съм, но не мога да бъда навсякъде.

— Като да ме следваш в дамската тоалетна — казах аз.

Чух го да въздиша.

— Разочаровах те.

— Аз също бях небрежна, Едуард.

— Значи си съгласна?

— Да се крия? Да. Имаш ли някое място предвид?

— Всъщност имам.

— Не харесвам тона в гласа ти, Едуард.

— Това е най-сигурното място в града и има вградени бодигардове.

— Къде? — Тази едничка дума прозвуча мнително дори на мен.

— Циркът на прокълнатите — каза той.

— Трябва да си извън от твоя откачен ум!

— Това е дневното убежище на Господаря, Анита. Това е крепост. Жан-Клод запечата тунела, по който минахме, за да се доберем до Николаос. Безопасно е.

— Искаш да прекарам деня легнала до вампири. Не мисля така.

— Ще се върнеш в къщата на Ричард? — попита Едуард — Колко е безопасно да си там? Колко безопасно ще е, където и да е над земята?

— Проклет да си, Едуард.

— Прав съм, и ти знаеш това.