Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Холи не беше точно копие нито на Лоурънс, нито на Клер, а по-скоро приличаше и на двамата. Всяка нейна черта представляваше хармонично единство на тяхната огромна любов. Очите й съчетаваха великолепното морскосиньо на майката с тъмнозеленото на бащата, а останалата част от лицето й бе същински символ на техните дарове: нежност и сила, решителност и гордост, щедрост и кураж.
Тя бе стопроцентово тяхно създание, тяхно дете, тяхна радост и надежда.
Холи продължаваше да гледа в огледалото… Нейното собствено лице постепенно избледняваше и се трансформираше в друго, в лицето на Клер, което я гледаше с огромна любов. „Слушай ме, милата ми… Ти можеш да продължиш да живееш. Силна си и ние с баща ти толкова те обичаме. Ще запомниш ли това, Холи? Ще ми обещаеш ли да бъдеш щастлива?“
Тя бе дала това тържествено обещание пред умиращата си майка и за последните седемнадесет години го спазваше по единствения възможен начин — създаваше въображаеми безоблачни светове.
Но сега най-накрая тя излизаше от черупката, в която бе намерила убежище, докато сърцето й възстанови куража и силата си.
„Може би никога нямаше да се покажеш на света и на самата себе си, ако не бе срещнала Джейсън.“
Признаваше си, че е така. И може би щеше отново и завинаги да изчезне в своя измислен свят, ако той не пишеше и не звънеше всеки ден.
„Не! — възпротиви се тя. — Наистина благодарение на този мъж събудих надеждата в себе си. Но тя си бе там много преди да го срещна, защото е чуден дар от любовта на моите родители. Без значение какво ще стане с Джейсън, аз ще я задържа и ще благоговея пред нея, както моите родители благоговееха пред мене.“
Неприятната мисъл си отиде и тя отново Погледна в огледалното отражение. Този път срещна Холи, не Клер, и се усмихна нежно и прощаващо на жената, в която се бе превърнала.
И тогава за пръв път почувства тежестта на тила си, сякаш някаква желязна ръка от миналото я дърпаше, опитвайки се да я спре и върне назад. Това бе нейният златен сноп, дебелата опашка, която понякога й служеше като завеса за прикритие.
„Не ми трябваш повече! — помисли си ядно тя. — Не ми трябва въже, което да ме дърпа назад, или завеса, която да ме крие от хората.“
Холи грабна една ножица и с учудваща за самата нея решителност отряза от дебелата опашка около два фута. Погледна златистите нишки в ръцете си и отново осъзна, че и косата, както и всичко останало, бе смесица от даровете на двамата си родители. Бе взела златистия цвят на Клер, без тъмните оттенъци на баща си, но нежните къдрици бяха негови. Те прикриха следите от неравното подстригване, но Холи реши на следващия ден да посети града, за да си направи прическа във фризьорския салон и да си купи лак за ноктите. Може би щеше да си позволи и някое бледорозово червило, и дори малко грим?
Керълайн стигна до края на осма глава от „Даровете на любовта“ и затвори книгата. Би продължила да чете, но Лоурънс скоро щеше да приключи с телефонния разговор и да си легне, а от двете удоволствия все пак той я изкушаваше повече.
Керълайн остави книгата на масичката за студено сервиране и обгърна с поглед всекидневната. Вечерта, когато Кети бе родила своите кутрета, тя си представяше как студената стая се превръща в уютна само с едно малко допълнение — в камината гори огън и те двамата седят край него и четат.
Тогава тази мисъл й се струваше приказна, неосъществима, но сега, малко преди звъна на телефона, се бе превърнала в реалност.
Приказни. Точно такива бяха последните няколко седмици — чудна и опасна приказка за любовта… Все още се удивяваше на това колко лесно техните два живота — самотни от толкова дълго време — се бяха превърнали в един. Можеха да прекарат една тиха вечер в четене и без страх от възцарилата се тишина, а на следващата — да говорят до зори, споделяйки съкровени истини без подозрения помежду си.
Лоурънс обичаше да я дразни, че е много млада — само на четиридесет! Но без всякаква закачка и насмешка се възхищаваше от красотата й, подкрепяйки думите си с доказателства. Керълайн все още посрещаше с трепет всеки контакт с него. Сърцето й подскачаше от щастие при всяка споделена с нея негова тайна или усмивка. Смехът все още бе нещо ново за Лоурънс и неговият доскоро забравен звук изпълваше очите му с благодарност, желание и любов.
Заживяха заедно, без всякакви предварителни уговорки. Всяка сутрин правеха планове кога и къде ще прекарат вечерта, без да употребяват думата „ако“. Повечето нощи оставаха у дома му, поради естеството на неговата работа — многото повиквания дори в официални почивни дни.